Как се доказва и защитава вземането по договор за заем съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД?

Договорът за заем е един от най-често срещаните граждански и търговски договори в практиката. Въпреки видимата си простота, споровете по него са изключително чести и често завършват с касационно обжалване пред Върховния касационен съд (ВКС). Основният практически проблем, който възниква, е доказването на факта на предаване на парите или вещите и точния размер на дължимата сума, включително лихвите. Страните често спорят дали уговорката за лихва е валидна, дали срокът за връщане е спазен или дали вземането е прехвърлено по надлежен ред. Устойчивата практика на ВКС, отразена в над сто тридесет решения, дава ясни насоки за приложение на чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Какво точно казва разпоредбата

Разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД дефинира същността на договора за заем и правата и задълженията на страните. Текстът е структуриран в четири алинеи, които следва да се тълкуват в тяхната цялост.

Съгласно ал. 1, по договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи. В замяна на това, заемателят поема задължението да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Ключов елемент тук е прехвърлянето на собствеността върху предмета на заема, което го отличава от договора за наем или безсрочното ползване.

Алинея 2 урежда въпроса с лихвата. Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено изрично и в писмена форма. Това разпореждане не се отнася до банките, които имат специален режим. Практиката изисква стриктно спазване на писмената форма за валидност на уговорката за лихва при заеми между физически лица или търговци, които не са кредитни институции.

В ал. 3 се предвижда, че при заема се прилага чл. 247 от ЗЗД. Тази препратка регулира въпросите, свързани с прекратяването на задължението и правата на заемодателя при неизпълнение.

Накрая, ал. 4 установява диспозитивен срок за връщане на заетото. Ако страните не са уговорили друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от получаването им. Това означава, че липсата на изричен срок в договора не води до безсрочност, а до прилагане на законово предвидения месечен срок.

Как съдилищата прилагат нормата

Върховният касационен съд формира устойчива практика относно приложението на чл. 240 от ЗЗД, като акцентира върху доказателствената тежест, формата на уговорките и връзката с други норми от ЗЗД.

В Определение № 1249 от 24.04.2025 г. по т. д. № 2672/2024 г. на ВКС, I т. о., ТК, съдът разглежда материалноправни въпроси, свързани с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. В това определение се подчертава, че въпросите, поставени от касатора, трябва да са конкретни и относими към изхода на делото. Общите и хипотетични въпроси не са основание за допускане на касация. Съдът потвърждава, че преценката на въззивния съд по отношение на конкретните обстоятелства по делото е суверенна, стига да не е видимо необоснована.

В Определение № 108 от 09.05.2022 г. по т. д. № 1763/2021 г. на ВКС, I т. о., ТК, се потвърждава осъждането на длъжник да заплати сума на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, дължима по договор за заем от 05.01.2012 г. Водещото в това решение е разграничението между главницата и договорната лихва. Съдът приема, че договорната лихва се дължи на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, само ако е уговорена писмено. Освен това, се потвърждава правото на ищеца да претендира обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД, което е отделно от договорната лихва и се дължи при просрочие.

Определение № 158 от 23.03.2020 г. по т. д. № 1498/2019 г. на ВКС, II т. о., ТК, разглежда връзката между чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 79 от ЗЗД. В този казус се обсъждат въпроси, свързани с разноските за адвокат, но нормата за заема е основата за вземането. Съдът подчертава, че правото на разноски зависи от изхода на спора и доказаните реални разходи, като приложението на чл. 240 от ЗЗД е предпоставка за уважаване на иска и съответно за присъждане на разноски в полза на печелившата страна.

В Определение № 54 от 25.02.2019 г. по т. д. № 2032/2018 г. на ВКС, II т. о., ТК, се разглежда прехвърлянето на вземане по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД чрез договор за цесия (чл. 99, ал. 1 от ЗЗД). Съдът приема, че вземането по договор за паричен заем може да бъде прехвърлено на трето лице, което след това има право да претендира главницата и лихвите. Важно е да се отбележи, че в този случай се прилагат и разпоредбите за неустойка за забава по чл. 92 от ЗЗД, което показва комплексния характер на споровете по заеми.

Други решения, като Определение № 3360 от 25.06.2025 г. и Определение № 1362 от 20.03.2025 г., потвърждават връзката на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД. Това означава, че при неизпълнение на задължението за връщане на заема, кредиторът може да претендира както главницата, така и законна лихва за забава и неустойка, ако е уговорена.

Чести грешки

При воденето на дела по чл. 240 от ЗЗД страните често допускат процесуални и материалноправни грешки, които водят до отхвърляне на иска или намаляване на присъдените суми.

Първата и най-честа грешка е липсата на писмена уговорка за лихва. Много ищци претендират договорна лихва, базирайки се само на устни договорки или банкови преводи, без да представят писмен договор или анекс, където лихвата е изрично посочена. Съгласно чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, такава претенция е неоснователна.

Втората грешка е объркване между договорна лихва и лихва за забава. Страните често искат „лихва“ без да разграничат дали става въпрос за възнаградителна лихва по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД или за обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД. Тези две вземания имат различни правни основания и условия за възникване.

Трета грешка е липсата на доказателства за предаване на парите. Ищецът трябва да докаже не само съществуването на договора, но и факта на предаване на парите. Банковите преводи са най-силното доказателство, но при заеми в брой доказването става изключително трудно, особено ако няма разписка.

Четвъртата грешка е пропускането на срока за предявяване на иск или погасителната давност. Въпреки че срокът за връщане по чл. 240, ал. 4 от ЗЗД е един месец, ако не е уговорен друг, страните често не следят за началото на погасителната давност, която обикновено е пет години.

Пета грешка е неправилното определяне на страните в процеса при цесия. Ако вземането е прехвърлено, ищецът трябва да е цессионарият, а не първоначалният кредитор, и трябва да докаже валидността на договора за цесия.

Шеста грешка е претендиране на неустойка без писмена уговорка. Често се смесват лихва и неустойка. Неустойката по чл. 92 от ЗЗД също изисква изрична уговорка, която не се презумира.

Как се води казусът

За страната, която иска (заемодателят или цессионарият), стратегията трябва да бъде насочена към пълното доказване на правоотношението. Първата стъпка е представянето на писмения договор за заем или разписка, която удостоверява получаването на парите. Ако договорът е устен, се разчитат на свидетелски показания и банковите извлечения, които показват превода на средствата.

Втората стъпка е точното формулиране на претенциите. Искът следва да се предяви на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за главницата. Ако има уговорена лихва, се предявява отделно иск или част от иска на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. За периода на просрочие се претендира обезщетение по чл. 86 от ЗЗД. Важно е да се посочи точният период, за който се дължи лихва, и да се приложи правилният процент.

За страната, която се брани (заемателят), защитата започва с оспорване на факта на предаване на парите. Ако парите не са получени, договорът не е влязъл в сила като реален договор. Втората линия на защита е оспорване на уговорката за лихва, ако тя не е в писмена форма. Трето, заемателят може да възражава за извършено плащане, прихващане или погасителна давност.

При наличие на цесия, длъжникът трябва да провери дали е получил известие за прехвърлянето. Ако не е получил, той може да се освободи от задължението, като плати на първоначалния кредитор. Също така, длъжникът може да предяви компенсаторни възражения, базирани на вземания, които е имал към първоначалния кредитор преди да е получил известие за цесията.

В касационното производство, както се вижда от решенията на ВКС, фокусът е върху правните въпроси от значение за изхода на делото. Страните не могат да оспорват фактическата обстановка, а само приложението на закона. Затова е критично въззивното решение да е мотивирано ясно и да не съдържа видими противоречия с материалния закон.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 240 ЗЗД

• Решение № 101 от 11.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 857/2009 г — Когато първоинстанционният съд не е обсъдил някои от твърдените в исковата молба обстоятелства, въззивният съд като инстанция по същество следва да изложи мотиви относно инвокираните от ищеца факти и обстоятелства.
• Решение № 434 от г. на ВКС по гр. д. № 646/2023 г — Този извод произтича от логическото и граматическото тълкуване на императивната норма на чл.