Table of Contents

Как се прилага отмененият чл. 1 от ЗЗД в съдебната практика на Върховния касационен съд?

В правната литература и съдебната практика често възниква объркване относно приложимостта на чл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Въпреки че буквалният текст на нормата в действащото законодателство гласи: „Чл. 1. (Отм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.).“, съдебните актове на Върховния касационен съд (ВКС) продължават да препращат към тази разпоредба или към норми, които исторически са били свързани с нея, особено в контекста на общата част на задължителното право. Практическият спор, който се решава чрез анализ на устойчивата практика, се отнася до определянето на правното основание за отговорност, когато се твърди, че дадено действие или бездействие е в нарушение на основните принципи на гражданското право, или когато се търси защита на субективни права, произтичащи от договорни или деликтни отношения. Честотата на тези казуси се дължи на необходимостта съдилищата да квалифицират точно правното основание за предявен иск, тъй като погрешната квалификация води до отхвърляне на претенцията като неоснователна или като недопустима.

Какво точно казва разпоредбата

Буквалният текст на чл. 1 от ЗЗД в настоящия момент е ясен и категоричен: нормата е отменена с Държавен вестник, брой 12 от 1993 година. Това означава, че тя не съдържа действащи правни хипотези или диспозиции, които да могат да бъдат прилагани директно за разрешаване на нови спорове, възникнали след тази дата. Въпреки отмяната, в съдебните актове, цитирани в предоставения материал, чл. 1 от ЗЗД често се споменава в контекста на други норми, като чл. 49 ЗЗД (отговорност за деликт) или чл. 59 ЗЗД (неоснователно обогатяване), или като част от по-широкото тълкуване на общите начала на задължителното право. В някои от актовете препратката към „чл. 1“ може да се отнася до чл. 1 от други закони, като Закона за задълженията и договорите в предишни редакции, или до чл. 1 от Закона за задълженията и договорите, тълкуван във връзка с чл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗОДОВ), както се вижда от заглавията на решенията. Важно е да се отбележи, че в предоставените пълни текстове на решенията, нормата чл. 1 от ЗЗД не е използвана като самостоятелно правно основание за постановяване на резултат, а по-скоро като част от комплекс от норми, определящи общите условия за възникване на задължения и отговорност.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на предоставените съдебни актове на Върховния касационен съд разкрива няколко ключови извода относно начина, по който съдилищата третират правните основания, свързани с общата част на ЗЗД, включително и препратките към отменени или общи норми:

1. Необходимост от доказване на елементите от фактическия състав. В Решение № 202 от 8.04.2009 г. по гр. д. № 6205/2007 г., I г. о., ВКС подчертава, че за да е основателна претенция за обезщетение за ползуване на имот, определено на база пазарен наем, следва да са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, включително обогатяването на една страна за сметка на друга. Това показва, че дори когато се твърди нарушение на общи принципи, претенцията трябва да се базира на конкретни, доказани юридически факти, а не само на абстрактни твърдения за несправедливост.

2. Разграничение между административна и гражданска отговорност. В Решение № 754 от 27.11.2009 г. по гр. д. № 2307/2008 г., I г. о., ВКС приема, че налагането на дисциплинарно наказание на служител и последващата отмяна на заповедта като незаконосъобразна не представлява административна дейност в смисъла, който ангажира отговорността на държавата по специални норми, а попада в хипотезата на чл. 49 ЗЗД. Това означава, че вредите, причинени от незаконни действия на държавни органи, които не са строго административни актове, могат да бъдат претендирани по реда на деликтната отговорност, като се прилагат общите условия за виновност и причинна връзка.

3. Недопустимост на касационно обжалване при липса на правен въпрос. В Определение № 50029 от 20.01.2023 г. по гр. д. № 1862/2022 г., II г. о., ВКС не допуска касационно обжалване, тъй като касаторите не са обосновали правен въпрос от значение за точното прилагане на закона. Това подчертава, че прилагането на норми от ЗЗД, включително тези, свързани с общата част, изисква формулиране на конкретен правен проблем, който да бъде разрешен от ВКС, а не просто преоценка на фактите по делото.

4. Процесуални изисквания за присъждане на разноски. В същото Решение № 202 от 8.04.2009 г., ВКС отхвърля искането за адвокатско възнаграждение, тъй като договорът за правна помощ е представен несвоевременно, след приключване на устните състезания. Това илюстрира строгото спазване на процесуалните срокове, които са неразривно свързани с материалното право – без правилно доказани разноски, дори основателният иск може да не доведе до пълно възстановяване на правата на страната.

5. Отговорност за вреди от нарушение на правото на ЕС. В Определение № 541 от 7.08.2015 г. по ч. гр. д. № 790/2015 г., IV г. о., ВКС разглежда въпроси, свързани с отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз. Съдът отхвърля искането за преюдициално запитване, като приема, че националното законодателство, включително нормите на ЗЗД, предвижда механизми за реализиране на тази отговорност. Това показва, че общите норми на ЗЗД се прилагат и в контекста на европейското право, като се тълкуват в съответствие с принципите за ефективна съдебна защита.

6. Квалификация на бездействието като противоправно. В Определение № 50029 от 20.01.2023 г., ВКС разглежда иск за обезщетение за имуществени вреди, причинени от противоправно бездействие на община да осигури достъп до вода и канализация. Въпреки че искът е отхвърлен по същество в предишните инстанции, фактът, че той е разглеждан по реда на ЗЗД (чл. 49 вр. чл. 45), показва, че бездействието на държавни или общински органи може да бъде квалифицирано като деликт, ако е налице нарушение на конкретна задължение за действие.

Чести грешки

1. Погрешна правна квалификация на иска. Страните често предявяват искове, позовавайки се на общи принципи или отменени норми, без да посочат конкретния фактически състав от действащите разпоредби на ЗЗД (напр. чл. 45, чл. 49 или чл. 59). Това води до отхвърляне на иска като неоснователен, тъй като съдът не може да приложи норма, която не е в сила или която не описва конкретния спор.

2. Липса на доказателства за причинна връзка. В много казуси, свързани с отговорност за вреди, ищците не успяват да докажат пряка и непосредствена причинна връзка между противоправното действие (или бездействие) и претърпените вреди. Съдебната практика изисква тази връзка да бъде доказана с висока степен на вероятност, а не само с предположения.

3. Неправилно определяне на пасивната легитимация. Честа грешка е предявяване на иск срещу държавата или община, когато отговорността следва да се търси от конкретен държавен орган или длъжник, или обратно. В Решение № 754 от 27.11.2009 г. се разграничава отговорността на МВР като работодател от административната отговорност на държавата.

4. Пропускане на сроковете за предявяване на иск. Върховният касационен съд често разглежда въпроси, свързани с погасителни срокове. Ищците трябва да са наясно с началния момент на тичане на срока, който обикновено е датата, на която са узнали за вредата и за лицето, което я е причинило.

5. Неоснователни искания за преюдициални запитвания. Както се вижда от Определение № 541 от 7.08.2015 г., исканията за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз се отхвърлят, ако въпросите не са от значение за решаването на спора или ако националното право вече предоставя достатъчна защита.

6. Непредставяне на документи за разноски в срок. Както илюстрира Решение № 202 от 8.04.2009 г., представянето на договор за правна помощ и доказателства за платени такси след приключване на устните състезания води до отхвърляне на искането за разноски, дори ако искът е основателен.

Как се води казусът

За страната, която иска обезщетение (ищецът):

1. Правна квалификация: Трябва точно да се определи дали претенцията е договорна (чл. 79 ЗЗД) или деликтна (чл. 45 и сл. ЗЗД). Ако се твърди нарушение на общи принципи, те трябва да се конкретизират чрез действащи норми.

2. Доказателствена тежест: Ищецът трябва да докажи противоправността на действието/бездействието, вината (ако се изисква), вредата и причинната връзка. За неимуществени вреди се прилагат критерии за справедливост (чл. 52 ЗЗД).

3. Процесуални срокове: Всички документи за разноски, включително договорите за правна помощ, трябва да бъдат представени до приключване на устните състезания.

За страната, която се брани (ответникът):

1. Оспорване на фактическата основа: Да се оспори липсата на причинна връзка или липсата на вина. Например, в казуси с бездействие на община, да се твърди, че няма конкретно задължение за действие към ищеца.

2. Процесуални възражения: Да се провери дали искът е предявен в срок, дали е спазена пасивната легитимация и дали са представени всички необходими доказателства за разноски от ищеца.

3. Касационни възражения: При обжалване пред ВКС, да се подчертае липсата на правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, ако касационната жалба се базира само на преоценка на фактите.

Процесуални аспекти

Въпреки че чл. 1 от ЗЗД е материалноправна норма, нейното прилагане (или по-точно, липсата на такова поради отмяната) има процесуални последици. В предоставените актове се вижда, че:

1. Обжалване на определения: Определенията по чл. 248 ГПК (оставяне без уважение на частна жалба) могат да бъдат обжалвани по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, както и по чл. 280 ГПК при наличие на правен въпрос.

2. Срокове: Частната жалба срещу определенията на ВКС, които не са окончателни, се подава в едноседмичен срок от съобщението до страните (виж Определение № 541 от 7.08.2015 г.).

3. Такси: Надвнесените държавни такси се връщат на основание чл. 4б от Закона за държавните такси (ЗДТ), както е постановено в Определение № 50029 от 20.01.2023 г.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 1 ЗЗД

Решение № 219 от 11.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6368/2007 г — Това се извършва с посочване на основанието и петитума на иска.
Решение № 147 от г. на ВКС по гр. д. № 1231/2023 г — Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.