Собствеността върху имотите: Как чл. 2, ал. 1 от ЗС определя субектите и как ВКС тълкува правата в сложни казуси
В правната практика спорът за собствеността е един от най-честите и комплексни видове дела. Основният въпрос, който възниква пред съдилищата, е кой е действителният носител на вещното право и какви са обемът и съдържанието на това право. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС) е фундаментална норма, която дефинира кръга на субектите, на които може да принадлежи собственост. Тя е ключова при решаването на казуси, свързани с реституция, обезщетения за отчуждени имоти, владение и спорове между държавата, общините и частни лица. Честотата на прилагането на тази норма се дължи на историческите промени в собствеността в България и необходимостта от прецизно разграничаване на правата на различните видове субекти.
Какво точно казва разпоредбата
Буквалният текст на чл. 2, ал. 1 от ЗС, в редакцията му, обнародвана в Държавен вестник, брой 31 от 1990 г., гласи: „Собствеността принадлежи на държавата, на общините, на кооперациите и други юридически лица и на граждани.“
Тази алинея установява принципа на множествеността на субектите на собственост. Тя не допуска монопола на един вид собственост, а признава равноправие между публичните (държавата и общините) и частните (граждани и юридически лица) субекти. Важно е да се отбележи, че текстът изброява изчерпателно или примерио субектите, като включва „кооперации и други юридически лица“, което разширява кръга на частните субекти извън физическите лица.
Втората алинея на чл. 2 от ЗС, в редакцията от Държавен вестник, брой 33 от 1996 г., допълва, че „Всички видове собственост се ползуват с еднакви възможности за развитие“. Това потвърждава конституционния принцип за равнопоставеност, който трябва да се спазва при правоприлагането.
Как съдилищата прилагат нормата
Върховният касационен съд (ВКС) прилага чл. 2, ал. 1 от ЗС в контекста на конкретни фактически обстоятелства, често във връзка със специални законодателства за реституция и обезщетения. Анализът на предоставените решения показва следните изводи:
1. **Преценка на невъзможност за определяне на дялове в дружества (Определение № 60284 от 28.06.2021 г. по гр. д. № 1205/2020 г., I г. о., ВКС).**
В казус, свързан с имот, отчужден от дружество в периода 1939–1949 г., ВКС допуска касационно обжалване по въпроса дали при невъзможност да се определи точният обем от права на член/съдружник, поради липса на документи от преди повече от 70 години, съдът може да приеме, че дяловете са равни. Това показва, че при прилагане на нормата за собственост, съдът трябва да прецени дали фактическата невъзможност за доказване на индивидуалните права не налага презумпция за равенство, за да не се лиши субектът от собствеността си, гарантирана по чл. 2, ал. 1 ЗС.
2. **Владение с начален момент от далечното минало (Определение № 3179 от 21.06.2024 г. по гр. д. № 4057/2023 г., II г. о., ВКС).**
В спор за собственост, където се претендира владение от 1930 г., ВКС посочва, че е житейски невъзможно да се осигурят свидетели с лични впечатления. Съдът приема, че фактическите констатации за владение (което е предпоставка за придобивна давност и защита на собствеността) могат да се основават на показания на свидетели, които не почиват на преки впечатления, ако източникът на информацията е известен и достоверен. В конкретния случай ВКС потвърждава отказа на въззивния съд да кредитира такива показания поради противоречия с писмени доказателства (записване на имота като държавен през 1956 г.). Това илюстрира, че правото на собственост на държавата (чл. 2, ал. 1 ЗС) има предимство, когато е установено с официални документи, над частни твърдения за владение.
3. **Прилагане на аналогия при сервитутни права (Определение № 4191 от 12.12.2023 г. по гр. д. № 1594/2023 г., I г. о., ВКС).**
В казус, свързан с енергийни обекти, ВКС разглежда въпроса за законния сервитут. Въпреки че нормата за собственост е основна, приложението на специални закони (като ЗЕЕЕ и ЗТСУ) може да ограничава или обременява собствеността. ВКС посочва, че съдът трябва да приложи по аналогия разпоредби от специални закони, ако липсва изрична уредба, за да се определи дали обектът е „търпим строеж“. Това показва, че правото на собственост не е абсолютно и може да бъде ограничено в полза на публичния интерес, но само при стриктно спазване на правната процедура.
4. **Недопускане на касационно обжалване при липса на правен интерес или противоречие с практиката (Определение № 2453 от 14.08.2023 г. по гр. д. № 3881/2022 г., IV г. о., ВКС).**
В това определение ВКС не допуска касационно обжалване на части от решение, свързани с обезщетения по ЗОДОВ. Въпреки че нормата за собственост не е пряко цитирана в диспозитива, логиката на ВКС е, че ако въпросът не е обуславящ за изхода на спора или ако има утвърдена практика, касационното обжалване се отхвърля. Това напомня, че спорът за собственост трябва да има конкретна правна полза за страната.
5. Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г., ОСГК, ВКС.
Въпреки че това тълкувателно решение е фокусирано върху ЗОДОВ, то е включено в списъка с актове, цитиращи чл. 2, ал. 1. То установява, че обезщетението за неимуществени вреди е самостоятелно право. В контекста на собствеността, това означава, че нарушението на вещното право може да доведе до имуществени вреди (загуба на ползи) и неимуществени вреди (морални страдания), които се оценяват по различни критерии.
6. Решение № 194 от 8.12.2017 г. по гр. д. № 1016/2017 г., I г. о., ВКС.
Това решение разглежда връзката между чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС (Закон за опазване на околната среда) и ЗСПЗЗ. ВКС тълкува как ограниченията върху собствеността (в случая – за защита на околната среда) се прилагат към субектите, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗС. Това подчертава, че „еднаквите възможности за развитие“ на собствеността не означават липса на регулаторни ограничения.
Чести грешки
1. Смесване на владение и собственост. Страните често погрешно твърдят, че дългогодишното владение автоматично ги прави собственици, без да доказват правното основание за придобивна давност или липсата на конкуриращо право на държавата/общината.
2. Липса на прецизност при доказване на дялове. В казуси с кооперации или дружества, страните не представят достатъчно доказателства за индивидуалните си права, разчитайки на общи твърдения, което води до отхвърляне на иска поради недоказаност.
3. Пренебрегване на специалните закони. Страните често цитират само чл. 2 от ЗС, игнорирайки специални реституционни закони или закони за обезщетения, които имат приоритет при прилагане.
4. Неправилно тълкуване на „еднакви възможности“. Тълкуването на чл. 2, ал. 2 от ЗС като забрана за всякакви ограничения върху собствеността е грешно. Публичният интерес и регулаторните норми са законни основания за ограничение.
5. Игнориране на процесуалните срокове. Пропускането на сроковете за касационно обжалване или за внасяне на държавна такса (както е посочено в определенията на ВКС) води до формално отхвърляне на жалбата, независимо от материалноправната обоснованост.
Как се води казусът
За страната, която иска (ищец/жалбоподател):
1. Доказване на правното основание: Трябва да се представи документ, удостоверяващ собствеността (запис на имот, договор, акт за реституция) или доказателства за придобивна давност.
2. Идентифициране на субекта: Да се уточни дали правото е на физическо лице, юридическо лице или е обща собственост.
3. Доказване на нарушението: Да се посочи конкретно как правото на собственост е нарушено (неоснователно обогатяване, незаконно владение, отчуждение без обезщетение).
4. Съобразяване с практиката: Да се цитират релевантни решения на ВКС, които подкрепят тълкуването на нормата в конкретния фактически случай.
За страната, която се брани (ответник/жалбоподател):
1. Оспорване на доказателствата: Да се атакуват доказателствата за собственост на ищеца (подлог, непълнота, противоречие с официални регистри).
2. Посочване на конкуриращо право: Да се докаже, че имотът е държавна или общинска собственост, или че е отчужден законно срещу обезщетение.
3. Процесуални възражения: Да се повдигнат възражения за погасителна давност, липса на правен интерес или неспазване на процесуалните срокове.
4. Цитиране на ограничителни норми: Да се посочат специални закони, които ограничават правата на ищеца (напр. за опазване на околната среда, за строителство).
Процесуални аспекти
Нормата е материалноправна, но споровете по нея се водят по реда на ГПК.
* Актове, които се обжалват: Решения на въззивните съдилища (окръжни съдилища, Софийски градски съд).
* Срокове: Касационната жалба се подава в 1-месечен срок от съобщението за решението (по общо правило на ГПК, макар в материалите да не е посочен изрично, той е имплицитен за допускането).
* Такси: В определенията на ВКС се посочват конкретни суми за държавна такса за касационно производство. Например, в Определение № 60284 от 28.06.2021 г. таксата е 39.55 лв., а в Определение № 2453 от 14.08.2023 г. – 5 лв. за част от жалбата. Неизпълнението на указанието за внасяне на таксата в едноседмичен срок води до връщане на жалбата.
* Допускане на касационно обжалване: То се допуска по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК, ако въпросът е правен, има противоречие с практиката или е обуславящ за изхода на делото.
Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu
Практика на ВКС и ВАС по чл. 2 ЗС
- Решение № 503 от 2.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 237/2010 г — Новото разглеждане на делото започва от това процесуално действие, което е било опорочено и което е дало основание за отмяна на решението, а указанията на ВКС по тълкуване и прилагане на закона с оглед релевантните факти по конкретния спор са задължителни за въззивния съд.
- Решение № 519 от 2.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 69/2023 г — Образувано е по касационни жалби на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството и на Министерство на отбраната срещу решение № 262454 от 22.07.2022 г.