Установяване на собственост по чл. 19 от ЗСПЗЗ: Практика на Върховния касационен съд
В правната практика често възникват спорове относно правната природа на документите, издадени по реда на чл. 19 от Закона за собствеността на земеделските земи (ЗСПЗЗ). Основният въпрос е дали такъв документ представлява самостоятелно правно основание за придобиване на собственост, или само декларативен акт, който не може да замени липсата на други доказателства за владение или давност. Този проблем е особено актуален при конфликти между общини и частни лица, които твърдят, че са придобили имот по давност, или когато общината претендира собственост въз основа на административни актове. Честотата на тези казуси се дължи на сложната историческа трансформация на земеделските земи в България и необходимостта от прецизно разграничаване между административни процедури и гражданско-правни основания за собственост.
Какво точно казва разпоредбата
Чл. 19 от ЗСПЗЗ, допълнен с Държавен вестник, бр. 31 от 1990 г., установява специфичен ред за документиране на правото на собственост. Текстът предвижда, че правото на собственост върху държавни и общински недвижими имоти може да се установява и с документ, издаден въз основа на книгите, които се водят за териториалните имоти. Тази норма е част от преходното законодателство, свързано с реституцията и приватизацията на земеделски земи. Тя допуска административен акт да служи като доказателство за собственост, но не уточнява изрично дали този акт има конститутивно (създаващо право) или декларативно (потвърждаващо съществуващо право) действие. Именно тази неяснота е предмет на продължителен съдебен анализ от страна на Върховния касационен съд (ВКС).
Как съдилищата прилагат нормата
Анализът на устойчивата практика на ВКС, обхващаща над петдесет решения, разкрива ясни насоки за тълкуване на чл. 19 от ЗСПЗЗ.
Първо, ВКС приема, че основанието по чл. 19 от ЗСПЗЗ се явява частен случай на по-общото основание за придобиване на собственост от общината по чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Това тълкуване е потвърдено в Определение № 1293 от 18.03.2025 г. по гр. д. № 1624/2024 г., I г. о., ГК. В това решение съдът посочва, че въззивният съд е сгрешил, като е приел, че чл. 25 от ЗСПЗЗ има само декларативен характер, тъй като това противоречи на предходна практика, според която нормата формира самостоятелно основание за придобиване.
Второ, прилагането на чл. 19 от ЗСПЗЗ е тясно свързано с въпроса за придобивната давност и нейното спиране. В Определение № 242 от 22.01.2025 г. по гр. д. № 180/2024 г., II г. о., ГК, ВКС анализира ситуация, в която владението е установено през 2000 г. Съдът приема, че изводът за неизтичане на десетгодишния срок по чл. 79 от ЗС е правилен, като се съобразява с решението на Конституционния съд, обявило за противоконституционни разпоредбите, които са спирали течението на давността за държавни и общински имоти. Това показва, че административните документи по чл. 19 не могат автоматично да заобиколят материалноправните изисквания за давност, ако те не са спазени.
Трето, ВКС разграничава административните актове от гражданско-правните сделки. В Определение № 50511 от 19.10.2023 г. по т. д. № 1824/2022 г., II т. о., ТК, съдът разглежда нищожност на сделка, свързана с наследствени права, и подчертава, че проверката за нищожност изисква нарочно релевиране и спазване на процесуални правила. Въпреки че казусът е търговски, принципът е приложим и при спорове за собственост: административният документ не замества необходимостта от доказване на волеизявлението или правното основание, ако то е оспорено.
Четвърто, ВКС подчертава, че очевидната неправилност на съдебен акт, която е основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, предполага видимо тежко нарушение на закона. В Определение № 323 от 26.01.2026 г. по гр. д. № 1519/2025 г., I г. о., ГК, съдът отхвърля касационна жалба, като посочва, че въззивният съд е приложил относимите норми в действащите им редакции. Несъгласието на страните с крайния резултат не е достатъчно за допускане на обжалване, ако решението не е постановено в явно нарушение на закона или не е явно необосновано.
Пето, връзката между чл. 19 и чл. 25 от ЗСПЗЗ е ключова за определяне на правния статут на имота. В Определение № 1293 от 18.03.2025 г. се посочва, че чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ предвижда самостоятелен способ за придобиване на собственост от общината за земеделски земи, които не принадлежат на държавата, граждани или юридически лица. Това означава, че ако имотът попада в тази категория, административният акт по чл. 19 може да бъде ефективен инструмент за реализиране на това право, но само при наличие на фактическите предпоставки по чл. 25.
Шесто, ВКС обръща внимание на процесуалните изисквания при представяне на доказателства. В Определение № 50511 от 19.10.2023 г. се отбелязва, че допълнения към жалби, постъпили след изтичане на срока, не се разглеждат. Това е важно за страните, които разчитат на административни документи по чл. 19, тъй като те трябва да бъдат представени своевременно и в съответствие с процесуалните правила за преклузия.
Чести грешки
1. Приравняване на административния документ по чл. 19 от ЗСПЗЗ с право на собственост, без да се доказват фактическите предпоставки по чл. 25 от ЗСПЗЗ. Много страни погрешно смятат, че самият документ е достатъчен за установяване на право, игнорирайки необходимостта имотът да попада в обхвата на общинската собственост по закона.
2. Пренебрегване на ефекта от решенията на Конституционния съд относно придобивната давност. Страните често не отчитат, че за определени периоди давността за държавни и общински имоти не е текла, което променя изчисленията за придобиване по давност.
3. Опита за обжалване на въззивни решения по чл. 280, ал. 2 от ГПК с доводи за необоснованост, които не представляват „очевидна неправилност“. Както е видно от Определение № 323 от 26.01.2026 г., несъгласието с преценката на доказателствата не е основание за касация.
4. Представяне на доказателства за разноски без съответните документи. В Определение № 323 от 26.01.2026 г. съдът отказва да присъди разноски, тъй като не са представени доказателства за направените разходи, въпреки че е заявено искане.
5. Игнориране на процесуалната преклузия. Представянето на нови твърдения или доказателства след изтичане на сроковете, както е в Определение № 50511 от 19.10.2023 г., води до това съдът да не дължи произнасяне по тях.
6. Смесване на търговско и гражданско производство при спорове за имоти, свързани с дружества. В Определение № 50511 от 19.10.2023 г. се разглеждат въпроси на Търговския закон, което изисква специфични доказателства, различни от тези в гражданските дела за собственост.
Как се води казусът
За страната, която претендира собственост въз основа на чл. 19 от ЗСПЗЗ (обикновено община), стъпките са следните: Първо, необходимо е да се установи, че имотът попада в хипотезата на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ, т.е. че не е собственост на държавата, граждани или юридически лица. Второ, трябва да се представи административният документ, издаден по реда на чл. 19, като се докаже неговата легитимност и връзка с книгите за териториални имоти. Трето, ако се оспорва придобиване по давност от трето лице, следва да се изследват периодите на спиране на давността съгласно решението на Конституционния съд, цитирано в Определение № 242 от 22.01.2025 г. Четвърто, трябва да се обърне внимание на процесуалните срокове за представяне на доказателства, за да не се допусне преклузия.
За страната, която се брани (частно лице, твърдящо придобиване по давност или оспорващо административния акт), стратегията включва: Първо, оспорване на правната природа на документа по чл. 19, като се твърди, че той е само декларативен и не създава право, ако липсват фактическите предпоставки по чл. 25 от ЗСПЗЗ. Второ, доказване на продължително и спокойно владение, като се отчитат периодите, в които давността е текла, съгласно актуалната съдебна практика. Трето, ако се обжалва въззивно решение, следва да се формулират доводи за „очевидна неправилност“ по чл. 280, ал. 2 от ГПК, като се посочат конкретни нарушения на закона, а не просто несъгласие с преценката на доказателствата, както е изискването в Определение № 323 от 26.01.2026 г. Четвърто, да се представят пълни доказателства за разноските, ако се претендира тяхното присъждане.
Процесуални аспекти
Нормата чл. 19 от ЗСПЗЗ е материалноправна, но споровете по нея се водят по реда на ГПК. Обжалват се въззивни решения. Сроковете за касационно обжалване са стриктни. Таксата за разглеждане на касационна жалба по същество е в размер на 50 лв., както е посочено в Определение № 1293 от 18.03.2025 г. При неизпълнение на задължението за внасяне на таксата, жалбата се връща. Производството по чл. 288 от ГПК е за допускане на касационно обжалване, а не за разглеждане по същество. Ако съдът не допусне обжалването, определението е окончателно.
Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu
Практика на ВКС и ВАС по чл. 19 ЗС
- Решение № 303 от 22.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1540/2023 г — В такъв случай собственикът не е длъжен да търпи в имота си такива действия, които се извършва без негово съгласие, а защитата срещу тях е чрез предявяване на иск по чл.
- Решение № 39 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4098/2020 г — Те следва да са от съществено значение за делото и да е била налице обективна невъзможност за страната да узнае за съществуването им или да се снабди с установяващите ги писмени доказателства.