Практически въпроси при прилагането на чл. 11 от Закона за собствеността и ЗСПЗЗ: устойчива съдебна практика на ВКС
В правната практика често възникват спорове, свързани с тълкуването и прилагането на разпоредбите от Закона за собствеността (ЗС) и Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ). Въпреки че в предоставения материал се посочва, че чл. 11 от ЗС е отменен с Държавен вестник, бр. 91, съдебната практика, особено тази на Върховния касационен съд (ВКС), продължава да се позовава на норми с аналогичен номер от ЗСПЗЗ или на историческото тълкуване на отменените разпоредби във връзка с придобивната давност и реституцията. Настоящата статия анализира устойчивата практика на ВКС, базирана на предоставените решения, за да изясни как съдилищата прилагат тези норми в реални казуси.
Какво точно казва разпоредбата
Според буквалния текст, предоставен в материала, чл. 11 от Закона за собствеността е отменен с Държавен вестник, бр. 91. Това означава, че в настоящия момент нормата няма самостоятелно правно действие в ЗС. Въпреки това, в съдебната практика, цитирана в решенията, се срещат препратки към чл. 11 от ЗСПЗЗ, чл. 11 от Закона за нотариусите и чл. 11 от Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ. Тъй като материалът не съдържа пълния текст на действащите версии на тези норми от ЗСПЗЗ, анализът се фокусира върху начина, по който съдилищата прилагат принципите, свързани с тези членове в контекста на конкретните спорове за собственост и владение.
Как съдилищата прилагат нормата
Анализът на предоставените актове на ВКС разкрива няколко ключови извода относно приложението на норми, свързани с чл. 11 от ЗСПЗЗ и ЗС, в спорове за собственост и реституция.
Първо, ВКС приема, че за да бъде ищец държател на имот, необходимо е той или неговият правопредшественик да са имали реално владение. В Определение № 5689 от 5.12.2025 г. по гр. д. № 116/2025 г. на ВКС, I г. о., съдът отхвърля касационно обжалване, като посочва, че през периода на придобивната давност (2001 г. до 2010 г.) нито майката на ищеца, нито той самия са били наематели на ответното дружество. Поради това ищецът не е държател, което прави въпроса за държането неопределящ за изхода на спора.
Второ, съдът разграничава административното възстановяване на собствеността от съдебния спор за собственост. В Определение № 365 от 9.03.2023 г. по ч. гр. д. № 216/2023 г. на ВКС, I г. о., се приема, че когато има спор за право на собственост върху възстановени земеделски земи към минал момент, ищците имат правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това е така, защото въз основа на съдебното решение те могат да поискат изменение на решението на поземлената комисия. Съдът отменя прекратяването на делото, тъй като е налице спор за собственост, а не просто административен акт.
Трето, ВКС подчертава, че липсата на реално отнемане на имота от собственика изключва възможността за реституция по ЗСПЗЗ. В Определение № 4378 от 29.09.2025 г. по гр. д. № 4639/2024 г. на ВКС, II г. о., се приема, че ако имотите по чл. 12 ЗСГ не са били реално отнети, а собствениците са продължили да ги владеят, забраната за отчуждително действие на ЗСПЗЗ отпада. В този случай административният реституционен акт не може да легитимира собствеността, тъй като имотът не подлежи на реституция.
Четвърто, при производството по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение, ВКС проверява стриктно предпоставките за отмяна. В Решение № 31 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 448/2012 г. на ВКС, II г. о., молбата за отмяна е оставена без уважение, тъй като не са представени нови доказателства, които да променят извода на предишното решение. Съдът също така определя размера на адвокатското възнаграждение, като го ограничава до обичайния хонорар за подобни молби, в случая 300 лв.
Пето, ВКС приема, че правният интерес от установяването на собственост по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е налице и тогава, когато административното производство за възстановяване не е инициирано или е приключило с отказ. В предоставените заглавия на решенията (напр. Решение № 489 от 16.06.2009 г.) се потвърждава тази позиция, която позволява на гражданите да търсят защита на правата си чрез съдебен ред, когато административният път е изчерпан или неефективен.
Шесто, при касационно обжалване по чл. 280 ГПК, ВКС проверява дали поставените въпроси са относими и определящи за изхода на спора. В Определение № 5689 от 5.12.2025 г. се посочва, че ако формулираните въпроси са неотносими или неопределящи, не се допуска касационно обжалване, дори и да са налице формални нарушения, ако те не са повлияли на крайния извод на съда.
Чести грешки
При воденето на спорове, свързани с тези норми, страните често допускат следните грешки:
1. Липса на доказателства за реално владение: Ищците често разчитат само на административни актове, без да представят доказателства за непрекъснато и спокойно владение, което е необходимо за придобивна давност или за обосноваване на държане.
2. Смесване на административен и съдебен ред: Страните понякога оспорват административни актове пред съда като искове за собственост, без да спазват изискванията за правен интерес или предварително изчерпване на административния ред, където е приложимо.
3. Неправилно определяне на държането: Често се твърди, че лицето е държател, само защото е било наемател или е имало формално право, без да се доказва фактическото владение в съответния период.
4. Игнориране на изискванията за касационно обжалване: Касационните жалби често се подготвят с въпроси, които не са относими за изхода на спора, което води до отказ за допускане на касация.
5. Неправилно изчисляване на разноските: Страните често претендират прекомерни адвокатски хонорари, които съдът намалява до обичайните размери, както е видно от Решение № 31 от 20.02.2013 г.
6. Липса на разграничение между лична и обща собственост: В наследствени спорове често се смесват правата на отделните наследници, без да се доказва кой е бил собственик към момента на обобществяването.
Как се води казусът
За страната, която иска (ищца), стратегията следва да включва:
1. Доказване на правното основание за собственост или владение с документи и свидетели.
2. Установяване на непрекъснатостта на владението, ако се твърди придобивна давност.
3. Формулиране на ясни правни въпроси за касация, които са относими и определящи за изхода на спора.
4. Представяне на доказателства, че административният акт не легитимира собствеността, ако е налице спор за минал момент.
За страната, която се брани (ответник), стратегията включва:
1. Оспорване на фактическото владение на ищеца, като се представят доказателства, че той не е държател.
2. Посочване, че имотът не е бил реално отнет, което изключва реституция по ЗСПЗЗ.
3. Доказване, че поставените въпроси за касация са неотносими или неопределящи.
4. Представяне на доказателства за изчерпване на административния ред или липса на правен интерес, ако е приложимо.
Процесуални аспекти
Въпреки че чл. 11 от ЗС е отменен, процесуалните правила за обжалване на решения по спорове за собственост се уреждат от ГПК. Касационното обжалване е допустимо при наличие на основанията по чл. 280 ГПК. В предоставените актове се вижда, че ВКС проверява дали решението е очевидно неправилно или дали има противоречие в практиката. Сроковете и таксите се определят съгласно действащото законодателство, като в цитираните решения се присъждат разноски в размери между 300 и 1500 лв. за касационна инстанция, в зависимост от сложността и доказаните разходи.
Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu
Практика на ВКС и ВАС по чл. 11 ЗС
- Решение № 632 от г. на ВКС по гр. д. № 1762/2008 г — Софийски районен съд е отхвърлил като неоснователен предявен от А.
- Решение № 2617 от 22.03.2004 г. на ВАС по адм. д. № 10621/2003 г — С ДДС се облага новосъздадената стойност, и за да се постигне това от начисления от данъчния длъжник данък се приспада начисленият от предходните доставчици ДДС.