Отнемане на имущество по чл. 53 НК: Практически въпроси и устойчива съдебна практика

Разпоредбата на чл. 53 от Наказателния кодекс (НК) представлява един от най-често прилаганите, но и най-спорните институти в наказателното право. Практическият спор, който възниква пред съдилищата, се свежда до въпроса: кога точно държавата има право да отнеме имущество в своя полза и какви са условията за прилагане на тази мярка, която е независима от наказателната отговорност. Честотата на споровете се дължи на сложността на фактическите обстоятелства – често имуществото е променило формата си, прехвърлено е на трети лица или е смесено със законно придобити средства. За подсъдимите и техните защитници това е въпрос на запазване на имуществените права, докато за държавата е инструмент за лишаване от облага и превенция. Устойчивата практика на Върховния касационен съд (ВКС), обхващаща десетки решения, очертава ясни граници на приложение, които следва да се спазват стриктно.

Какво точно казва разпоредбата

Действащият текст на чл. 53, ал. 1 НК, в редакцията, влязла в сила от 30.01.2026 г. (съгласно ДВ, бр. 61 от 2025 г.), предвижда, че независимо от наказателната отговорност се отнемат в полза на държавата две категории имущество. Първата категория (буква „а“) обхваща имуществото, което принадлежи на виновния и е било предназначено или е послужило за извършване на умишлено престъпление. Когато такова имущество липсва или е отчуждено, присъжда се неговата равностойност. Втората категория (буква „б“) отнася за имуществото, което принадлежи на виновния и е било предмет на умишлено престъпление, но само в случаите, изрично предвидени в особената част на НК. И тук, при липса или отчуждение, се присъжда равностойност.

Алинея 2 разширява обхвата, като предвижда отнемане на имущество, притежаването на което е забранено, както и на пряката и непряка облага, придобити чрез престъплението, ако не подлежат на връщане или възстановяване. Алинея 3 дефинира пряката облага като непосредствена икономическа полза от престъплението, а непряката – като полза от разпореждане с нея или преобразуване, включително смесване със законни средства. Алинея 4, въведена с промените от 2025 г., уточнява, че отнемането обхваща всякакъв вид материални или нематериални активи, включително електронни документи и права. Алинеи 5 и 6, в сила от 09.11.2025 г., въвеждат нови правила за отнемане на имущество, придобито от трети недобросъвестни лица, дефинирайки недобросъвестността чрез безвъзмездно придобиване, придобиване на цена, значително различна от пазарната, или придобиване от близки роднини, които са знаели или предполагали за престъпния произход.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на предоставените решения на ВКС разкрива няколко ключови извода, които формират устойчивата практика по прилагането на чл. 53 НК.

Първо, съществува ясно разграничение между отнемането по чл. 53 НК и специалните разпоредби за отнемане в полза на държавата. В Тълкувателно решение № 2 от 21.12.2011 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2011 г., ОСНК, се приема, че не следва да се отнема в полза на държавата на основание чл. 307а НК предметът на престъплението, когато парите са осигурени от изнудваното лице или от службите на МВР/ДАНС. Това подчертава, че отнемането не трябва да води до неоснователно облага за държавата, когато средствата не са „мръсни“ пари на подсъдимия, а са резултат от оперативни действия или са собственост на жертвата.

Второ, при престъпленията, свързани с акцизни стоки, превозното средство може да бъде отнето като средство за извършване на престъплението по чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК. В Решение № 266 от 03.02.2016 г. на ВКС по н. д. № 771/2013 г., I н. о., НК, се изяснява, че средството за извършване на престъплението е елемент на деянието. Аналогично, в Решение № 138 от 10.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 399/2013 г., I н. о., НК, се потвърждава, че лек автомобил може да бъде средство за извършване на престъплението по чл. 234, ал. 1 НК, ако е използван за транспортиране на акцизни стоки. Това изисква пряка връзка между имуществото и конкретното деяние.

Трето, при организираната престъпност отнемането се прилага строго към имуществото, свързано с дейността на групата. В Решение № 83 от 09.04.2020 г. на ВКС по н. д. № 686/2009 г., II н. о., НК, се приема, че когато е налице организирана група по смисъла на чл. 321 НК, отнемането по чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК се прилага за имуществото, което е послужило за извършване на престъпленията от тази група. Логиката е, че общият умисъл и съгласуваното поведение правят имуществото, използвано от един от участниците, общо средство за престъпната дейност.

Четвърто, при фалшифициране на платежни инструменти, отнемането засяга средствата, използвани за извършване на деянието. В Решение № 264 от г. на ВКС по н. д. № 1100/2018 г., II н. о., НК, макар и в контекста на процесуални нарушения, се разглежда връзката между чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК и чл. 246, ал. 3 НК. Характеристиките на инструментите, които са предмет на престъплението, определят дали те подлежат на отнемане като предмет или като средство. Съдът подчертава необходимостта от точно установяване на фактическите обстоятелства относно естеството на използваните документи.

Пето, отнемането на облага е задължително, когато липсват основания за връщане. В Решение № 268 от 11.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 260/2009 г., III н. о., НК, се изтъква, че гражданската санкция (включително отнемането) по чл. 251, ал. 2 НК (връзка с чл. 53 НК) се прилага само когато облагата не подлежи на връщане на пострадалия. Това означава, че приоритетът е за възстановяване на правата на жертвата; отнемането в полза на държавата е субсидиарна мярка.

Чести грешки

При прилагането на чл. 53 НК се допускат няколко типични грешки, които водят до отмяна на съдебните актове.

Първо, липса на мотиви за връзката между имуществото и престъплението. Съдът не може просто да отнеме имущество, без да посочи конкретно как то е било „предназначено“ или „послужило“ за извършване на умишлено престъпление. Генерични формулировки са недостатъчни.

Второ, отнемане на имущество, което не е собственост на виновния. Нормата изисква имуществото да „принадлежи на виновния“. Ако имуществото е на трето лице, което е добросъвестен придобивател, отнемането е незаконосъобразно (освен в случаите по новите ал. 5 и 6, в сила от края на 2025 г., които изискват доказана недобросъвестност).

Трето, смесване на понятията „предмет на престъплението“ и „средство за извършване“. Чл. 53, ал. 1, б. „б“ НК изисква изрична предвиденост в особената част за отнемане на предмета. Ако законът не предвижда това конкретно за дадено престъпление, не може да се приложи буквата „б“, а само буквата „а“, ако имуществото е средство.

Четвърто, пренебрегване на принципа за пропорционалност и връщане на облага. Грешка е да се отнеме облага в полза на държавата, когато тя може и трябва да бъде върната на пострадалия. Държавата не трябва да се облага неоснователно.

Пето, липса на прецизност при определяне на равностойността. Когато имуществото липсва, съдът трябва да определи равностойността му към момента на извършване на престъплението или на отнемането, в зависимост от конкретната хипотеза, като се базират на доказателства, а не на предположения.

Как се води казусът

За страната, която претендира отнемане (прокуратурата/държавата), стратегията включва няколко стъпки. Първо, трябва да се докаже умишленият характер на престъплението. Чл. 53 НК не се прилага при неосторожни престъпления. Второ, следва да се установи собствеността върху имуществото. Трето, трябва да се докаже функционалната връзка – че имуществото е било средство или предмет. Четвърто, ако се претендира облага, трябва да се докаже, че тя не подлежи на връщане.

За страната, която се брани (подсъдимият или трето лице), защитата се фокусира върху липсата на тези елементи. Първо, да се оспори умишленият характер на деянието. Второ, да се докаже добросъвестността на придобиването, ако имуществото е прехвърлено. Трето, да се оспори връзката между имуществото и престъплението – например, че автомобилът е използван за лични нужди, а не за транспортиране на стоки. Четвърто, да се настоява за връщане на облага на пострадалия, за да се блокира отнемането в полза на държавата. Пето, да се оспори преценката за „недобросъвестност“ по новите ал. 5 и 6, като се докаже пазарната стойност на сделката и липсата на познание за престъпния произход.

Процесуално, въпросите за отнемане се решават в рамките на наказателното производство. Решенията по чл. 53 НК се обжалват заедно с присъдата или решението по същество. Сроковете и таксите за обжалване следват общите правила за касационно обжалване на наказателни актове, като специфичните изисквания за допустимост на касационната жалба (чл. 348 НК) се прилагат и към частта за отнемане, ако тя е самостоятелна присъда или част от присъдата. Важно е да се отбележи, че ако имаше процесуални нарушения в доказателствената дейност, както в цитираното Решение № 264 от 22.03.2019 г., това може да доведе до отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане, без да се влиза в същността на отнемането, докато фактите не бъдат изяснени.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 53 НК

• Решение № 73 от г. на ВКС по н. д. № 89/2019 г — При липса на въззивна жалба срещу акта на първата инстанция, страната се е лишила и от правото на касационно обжалване, защото процесуалният закон не допуска възможност за т.нар.
• Решение № 125 от г. на ВКС по н. д. № 512/2019 г — НПК, образувано по искане на главния прокурор на Република България, за възобновяване на НОХД № 20/2019 г.