Разпоредба чл. 76, ал. 1 от ГПК: Кога и как се внасят разноските по действия в съда?

В съдебната практика въпросът за предварителното внасяне на разноските е един от най-честите практически спорове, които възникват в началото или по време на съдебното производство. Страните често се сблъскват с необходимостта да осигурят финансирането на конкретни процесуални действия, като например експертизи, разпити на свидетели или други доказателствени действия. Нормата в чл. 76, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) установява принципа, че „всяка страна предварително внася в съда разноските по действията, които е поискала“. Този принцип е фундаментален за правилното движение на делото, тъй като липсата на внасяне може да доведе до недопускане на исканото действие или до прекратяване на производството. В настоящата статия ще разгледаме буквалното съдържание на нормата, устойчивата практика на Върховния касационен съд (ВКС) по въпроси, свързани с разпоредбите за разноски и допустимост на обжалване, както и чести грешки, които страните допускат при прилагането на тези правила.

Какво точно казва разпоредбата

Буквалният текст на чл. 76, ал. 1 от ГПК гласи: „Всяка страна предварително внася в съда разноските по действията, които е поискала. Сумите за разноски по действия по искане на двете страни или по инициатива на съда се внасят от двете страни или от едната страна според обстоятелствата.“

От тази формулировка се извличат две основни правила. Първото е индивидуалната отговорност за инициативата: ако една страна поиска конкретно процесуално действие, тя е длъжна да осигури средствата за него преди извършването му. Второто правило засяга колективните или служебните действия. Когато действието е поискано от двете страни едновременно или е назначено по инициатива на съда, задължението за внасяне се разпределя между страните или се възлага на едната от тях, в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Това разпределение обикновено се извършва от съда чрез определение, в което се указва размерът на сумата и срокът за внасяне.

Как съдилищата прилагат нормата

Практиката на Върховния касационен съд, обективирана в множество определения, разяснява не само процедурата по внасяне, но и връзката между разноските и допустимостта на касационно обжалване. Ето няколко ключови извода, базирани на предоставените решения:

В Определение № 211 от г. на ВКС по т. д. № 989/2021 г. съдът разглежда въпроса за допустимостта на касационно обжалване при искове с малка материална стойност. В случая искът е с цена 3271,70 лв., което е под прага за достъп до касационна инстанция по чл. 280, ал. 3 ГПК. ВКС приема, че допускането на обжалване е недопустимо, освен ако не е налице „очевидна неправилност“. Съдът подчертава, че оценката на сходството между търговски марки изисква специални знания и анализ на експертизи, а не просто формално съпоставяне, което изключва квалификацията на решението като очевидно неправилно. По отношение на разноските, на ответника е присъдена сума от 1800 евро на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като е доказано реалното им извършване.

В Определение № 142 от 13.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 2484/2019 г. се изяснява стандартът за „очевидна неправилност“. ВКС посочва, че такова нарушение е налице само когато законът е приложен в обратния си смисъл, или когато актът е постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Необосноваността, произтичаща от неправилна преценка на доказателствата, не е основание за допускане на касация по това основание. В това решение съдът отхвърля претенцията за деловодни разноски на насрещната страна, тъй като липсват доказателства за реалното им извършване, въпреки че формално те се дължат при изхода на делото.

В Определение № 200 от г. на ВКС по т. д. № 1152/2021 г. се разглежда довод за прилагане на отменен закон. Касаторът твърди, че въззивният съд е приложил чл. 76, ал. 1, т. 2 от отменения Закон за марките и географските означения (ЗМГО). ВКС отхвърля този довод, като посочва, че преценката за приложимия закон е съобразена с чл. 14 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и липсата на обратно действие на новия ЗМГО. Тъй като не са налице основания за допускане на касация, касаторът е осъден да заплати разноски на ответника в размер на 800 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

В Определение № 771 от 10.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 419/2016 г. се разглежда ситуация, в която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете. В този случай ответникът не е имал право на разноски за първата и втората инстанция, тъй като е бил уважен в крайна сметка. Частната жалба срещу определението за разноски на първа инстанция е оставена без разглеждане като лишена от предмет. ВКС потвърждава, че когато спорът е прешен по същество с отхвърляне на иск, жалбата срещу предишно определение за разноски става безпредметна.

В Определение № 3375 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 707/2025 г. (заглавие от предоставения списък) се потвърждава устойчивата практика по прилагането на чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗМГО във връзка с процесуалните правила. Тези решения демонстрират, че ВКС стриктно прилага правилата за допустимост, като разграничава фактическите грешки от грубите нарушения на закона, които биха оправдали изключение от правилото за разноски или за допускане на обжалване.

Чести грешки

При прилагането на нормите за разноски и допустимост на обжалване страните често допускат следните грешки:

1. Липса на доказателства за реално извършени разноски. Както се вижда от Определение № 142 от 14.07.2020 г., само претенцията за разноски не е достатъчна. Страната трябва да представи документи (фактури, платежни заповеди), доказващи, че сумите са реално изплатени.

2. Неправилно тълкуване на „очевидната неправилност“. Много касатори погрешно смятат, че всяка грешка в преценката на доказателствата е „очевидна“. ВКС в Определение № 211 от 14.04.2022 г. и Определение № 200 от 7.04.2022 г. подчертава, че очевидната неправилност е изключение и изисква грубо нарушение на логиката или закона, а не просто различно виждане за фактите.

3. Пренебрегване на праговете за допустимост. При искове с малка материална стойност (под прага по чл. 280, ал. 3 ГПК), касационното обжалване е изключително ограничено. Страните често подават жалби, които са недопустими по форма, без да анализират дали има основание за допускане.

4. Невземане предвид приложимото законодателство във времето. Както е посочено в Определение № 200 от 7.04.2022 г., при преходни периоди е важно да се знае кой закон се прилага – старият или новият. Прилагането на отменен закон не е автоматично основание за касация, ако е съобразено с правилата за обратно действие.

5. Подаване на жалби срещу определения, които са станали безпредметни. Ако въззивният съд е отменил решението и е отхвърлил иска, жалбата срещу определението за разноски на първа инстанция може да се окаже безпредметна, както е в Определение № 771 от 19.10.2016 г.

Как се води казусът

За страната, която иска процесуално действие, стъпките са ясни: тя трябва да подаде искане за извършване на действието и да внесе предварително разноските в съда. Ако съдът не е определил размера, страната трябва да го поиска или да го предложи. Внасянето трябва да се документира с платежно средство, което се приобщава към делото.

За страната, която се брани или оспорва разноските, е важно да следи дали насрещната страна е внесла сумите в срок. Ако не е, тя може да поиска недопускане на исканото действие. В етапа на обжалване, ако страната е спечелила делото, тя трябва да представи доказателства за реално извършените разноски (адвокатски възнаграждения, деловодни такси и др.), за да им бъде присъдена компенсация. Ако страната е загубила, тя трябва да е готова да заплати разноските на победителя, ако това е предвидено в закона.

Процесуални аспекти: Обжалване, срокове и такси

Разпоредбите за разноски са тясно свързани с допустимостта на обжалване. Определенията на ВКС по чл. 288 ГПК (за допускане на касационно обжалване) обикновено не подлежат на обжалване, освен в специфични хипотези, посочени в закона. Сроковете за обжалване на въззивни решения са три месечни срока от съобщаването им, но допускането до касация зависи от изпълнението на условията по чл. 280 ГПК.

Таксите за касационно обжалване се изчисляват на база материалната стойност на иска. Ако искът е под прага, таксата е минимална, но рискът от недопустимост е висок. Разноските за касационната инстанция се присъждат на основание чл. 78 ГПК. В Определение № 211 от 14.04.2022 г. са присъдени 1800 евро, а в Определение № 200 от 7.04.2022 г. – 800 лв. Това показва, че размерът зависи от доказаните реални разходи и от изхода на делото.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 76 ГПК

• Решение № 757 от 22.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1879/2009 г — Като изключения от това разбиране са хипотезите, ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ или имот, то актът на разпореждане с идеалната част, съответстваща на наследствения дял, съставлява акт на разпореждане с наследство – чл.
• Решение № 220 от г. на ВКС по гр. д. № 4687/2008 г — Касационното обжалване е допуснато с определение № 70/09 от 02.02.2009 г.