Горна граница на таксите по изпълнение: Практическо приложение на чл. 73а от ГПК

В практиката на принудителното изпълнение един от най-честите и спорни въпроси е определянето на крайния размер на дължимите от длъжника такси. Често се случва взискателите да инициират множество изпълнителни действия, а частните съдебни изпълнители да начисляват такси за всяко от тях, без да отчитат кумулативния ефект върху имуществото на длъжника. Разпоредбата на чл. 73а от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), въведена с Държавен вестник, брой 86 от 2017 г., поставя ясен праг на допустимост на тези разходи. Тя цели да предпази длъжника от непропорционално натоварване с разходи, които в крайна сметка могат да надхвърлят самия дълг или да станат икономически нецелесъобразни за принудителното изпълнение. Спорът възниква, когато сумата от всички начислени такси достигне или надхвърли предвидените в закона лимити, свързани с минималната работна заплата.

Какво точно казва разпоредбата

Нормата на чл. 73а от ГПК установява задължителен таван за съвкупния размер на таксите, които се дължат от длъжника в рамките на едно изпълнително производство. Този таван е диференциран в зависимост от размера на задължението, изразено в проценти от минималната работна заплата. Съгласно ал. 1, т. 1, ако задължението е до 10 на сто от минималната работна заплата, сборът от таксите не може да надвишава 30 на сто от минималната работна заплата. За задължения в диапазона от 10 до 20 на сто от минималната работна заплата, лимитът е 40 на сто от минималната работна заплата (т. 2). При задължения от 20 до 50 на сто от минималната работна заплата, максималният допустим сбор е 50 на сто от минималната работна заплата (т. 3). Ако задължението е между 50 на сто и една минимална работна заплата, таксите не могат да надхвърлят 70 на сто от минималната работна заплата (т. 4). За по-големи задължения, в диапазона от една до две минимални работни заплати, лимитът е 80 на сто от минималната работна заплата (т. 5), а за задължения от две до три минимални работни заплати – 90 на сто от минималната работна заплата (т. 6).

Важно е да се отбележи, че ал. 2 на чл. 73а от ГПК изключва от общия сбор на таксите, които се отчитат за достигане на горната граница, две конкретни категории разходи. Първо, не се включват таксите, свързани с администрирането на жалби срещу действия на съдебния изпълнител. Второ, изключват се и таксите за уведомяване на присъединени взискатели и за самото им присъединяване. Това означава, че тези административни действия не „изяждат“ лимита, предвиден за основните изпълнителни действия.

Ал. 3 на разпоредбата урежда ситуацията, в която лимитът е достигнат. Ако общият сбор на таксите по ал. 1 е достигнат, а взискателят поиска нови изпълнителни действия, таксите за тези нови действия са за сметка на взискателя и не се дължат от длъжника. Това е ключов момент за защита на длъжника, тъй като предотвратява безкрайното натрупване на разходи за него, дори ако взискателят продължава да инициира действия след изчерпване на лимита.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на съдебната практика показва, че прилагането на чл. 73а от ГПК често се разглежда в контекста на дисциплинарната отговорност на частните съдебни изпълнители или в спорове относно допустимостта на жалби. Въпреки че предоставените пълни текстове на решения фокусират върху други аспекти (като промяна на пола или дисциплинарни нарушения), те илюстрират строгия подход на Върховния касационен съд (ВКС) към спазването на процесуалните правила и принципите на справедливост, които стоят в основата на ограничението на таксите.

В Решение № 60233 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2423/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова, съдът разглежда дисциплинарна отговорност на частен съдебен изпълнител за нарушение на чл. 13 от ГПК, във връзка с чл. 18, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ). ВКС подчертава, че неизпълнението на формалните изисквания на закона при провеждане на принудително изпълнение само по себе си е грубо нарушение, тъй като опорочава действията по изпълнението и създава несигурност за правата на страните. Този подход е пряко свързан с чл. 73а от ГПК, тъй като неспазването на лимитите за таксите представлява нарушение на формалните изисквания, което засяга правото на защита на длъжника. Съдът налага глоба от 200 лева, подчертавайки, че санкцията трябва да въздейства така, че изпълнителят да не допуска подобни нарушения занапред.

В друг контекст, свързан с процесуалната допустимост и спиране на производства, ВКС в Определение № 157 от 16.01.2025 г. по гр. д. № 996/2024 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров, спира производството до приключване на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Въпреки че това определение засяга въпроси за гражданската регистрация, то илюстрира принципа, че при наличие на правна несигурност или необходимост от тълкуване на норми, засягащи основни права, производството се спира. Аналогично, при спорове за таксите, ако има неяснота относно приложението на чл. 73а от ГПК, съдът може да спре производството или да изчака изясняване на правната рамка, за да гарантира справедлив процес.

Определение № 4155 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4574/2024 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров, също спира производство, позовавайки се на чл. 631, ал. 1 от ГПК. Това показва, че ВКС прилагат строг контрол върху процесуалните действия, за да осигури защита на правата на страните. В контекста на чл. 73а от ГПК, това означава, че ако действията на съдебния изпълнител застрашават правата на длъжника чрез превишаване на лимитите за таксите, съдът ще реагира, за да защити тези права, включително чрез спиране на изпълнителните действия или отмяна на незаконосъобразни разпореждания.

В Определение № 130 от г. на ВКС по гр. д. № 3390/2023 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров, отново се прилага спиране на производството. Тези определения, макар и по различни казуси, демонстрират методологията на ВКС: при наличие на правен въпрос с общо значение или при риск от нарушение на основни права, съдът действа превантивно. За длъжника, който оспорва таксите, това означава, че може да поиска спиране на изпълнителните действия, докато въпросът за превишаването на лимита по чл. 73а от ГПК не бъде разрешен.

Чести грешки

Първа честа грешка е непознаване на диференцираните лимити. Много длъжници и взискатели смятат, че има един общ процент или сума, без да отчитат, че границата зависи от размера на задължението спрямо минималната работна заплата. Втора грешка е включването на всички такси в общия сбор. Страните често забравят, че таксите за администриране на жалби и за уведомяване на присъединени взискатели не се включват в лимита по чл. 73а, ал. 2 от ГПК, което води до неправилни изчисления.

Трета грешка е игнорирането на ал. 3 на разпоредбата. Когато лимитът е достигнат, взискателят не може да прехвърли разходите за нови действия върху длъжника. Често се случва взискателите да продължават да искат действия, а съдебните изпълнители да начисляват такси на длъжника, което е незаконосъобразно. Четвърта грешка е липсата на проследяване на кумулативния сбор. Таксите се начисляват на етапи, и ако не се води точен отчет, лесно се превишава лимита без да се осъзнае.

Пета грешка е объркване между таксите за изпълнение и други разходи, като например разноски за адвокати или експертизи, които не са обхванати от чл. 73а от ГПК, но влияят на общия финансов товар. Шеста грешка е пропускането на сроковете за обжалване на разпорежданията за таксите, което води до влизане в сила на незаконосъобразни разходи.

Как се води казусът

За страната, която иска (взискателят), стратегията трябва да включва внимателно планиране на изпълнителните действия. Преди да поиска нови действия, взискателят трябва да провери дали лимитът по чл. 73а от ГПК е достигнат. Ако е, той трябва да бъде готов да поеме разходите за тези действия, тъй като те не могат да се прехвърлят на длъжника. Взискателят трябва да следи начислените такси и да осигури, че съдебният изпълнител не включва в лимита изключените по ал. 2 такси, за да не изчерпи преждевременно ресурса за основни действия.

За страната, която се брани (длъжникът), ключовото е активният контрол. Длъжникът трябва да изисква от съдебния изпълнител детайлна разбивка на всички начислени такси и да изчисли дали е достигнат лимитът. Ако таксите надхвърлят предвиденото, длъжникът трябва да подаде жалба срещу действията на съдебния изпълнител, като се позове на чл. 73а от ГПК. В жалбата трябва да се посочат конкретните суми, датите на действията и изчислението на процента спрямо минималната работна заплата. Ако съдебният изпълнител откаже да коригира таксите, длъжникът може да сезира съда, като поиска спиране на изпълнителните действия и отмяна на разпорежданията за таксите, които превишават лимита.

Процесуални аспекти

Разпоредбата на чл. 73а от ГПК е процесуална и засяга пряко действията в изпълнителното производство. Актовете, които се обжалват, са разпорежданията на съдебния изпълнител за начисляване на такси или за извършване на изпълнителни действия, които водят до превишаване на лимита. Обжалването става по реда на чл. 127 от ГПК чрез жалба пред съдебния изпълнител, а след това пред районния съд. Срокът за обжалване е 7 дни от съобщаването на действието. Таксите за обжалване се определят съгласно Тарифата за таксите и разноските по чл. 78 от ГПК, но както е посочено в чл. 73а, ал. 2 от ГПК, таксите за администриране на жалби не се включват в лимита за таксите по изпълнението, дължими от длъжника.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 73 ГПК

• Решение № 74 от 09.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 757/2012 г — Затова ЖСК, а не член-кооператорът е легитимиран да предявява иска по чл.
• Решение № 264 от 01.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 848/2023 г — Във втория случай източникът на облигационното вземане е договорът между страните и по-конкретно задължението за обез