Как се определя цената на иска по чл. 69 от ГПК и какви са последиците от грешно определяне?

Определянето на цената на иска е един от най-честите и критични процесуални въпроси в гражданското и търговското производство. Този практически спор възниква, защото размерът на държавната такса, която страната трябва да заплати, както и родовата компетентност на съда (районен или окръжен), зависят директно от тази сума. Грешка в изчисляването или неправилното прилагане на нормата води до прекратяване на производството поради неподсъдност, връщане на исковата молба или допълнително заплащане на такси. Върховният касационен съд (ВКС) е формирал устойчива практика по тълкуването на чл. 69 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), която разграничава различните видове искове и уточнява как точно се изчислява стойността им. Настоящата статия разглежда буквалното съдържание на разпоредбата и конкретните изводи на съдилищата, базирани на реални съдебни актове.

Какво точно казва разпоредбата

Чл. 69 от ГПК регламентира императивен начин за определяне на цената на иска, в зависимост от неговия предмет. Разпоредбата е разделена на две алинеи, които установяват ясни критерии.

Съгласно ал. 1, размерът на цената на иска е:

• По искове за парични вземания – търсената сума;
• По искове за собственост и други вещни права върху имот – данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на вещното право;
• По искове за нарушено владение – една четвърт от размера по т. 2;
• По искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор – стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот – размерите по т. 2;
• По искове за съществуване или прекратяване на договор за наем – наемът за една година;
• По искове за периодични платежи за определено време – сборът на всички платежи;
• По искове за периодични платежи за неопределено време или за пожизнени платежи – сборът на платежите за три години.

Ал. 2 предвижда резервна норма: по искове, които не са посочени в ал. 1, съдът определя първоначална цена на иска. Това означава, че ако искът не попада в изброените категории, съдията има дискреционна власт да определи стойността, която след това може да бъде коригирана.

Как съдилищата прилагат нормата

Практиката на ВКС демонстрира стриктно тълкуване на чл. 69 ГПК, като подчертава, че нормите за цената на иска не подлежат на разширително тълкуване. Ето конкретни изводи от предоставените решения:

В Определение № 144 от 6.04.2022 г. по ч. т. д. № 2257/2021 г., I т. о., ТК, ВКС разглежда спор за съществуването на договор за стопанисване и ползване на дивеч. Съдът приема, че макар договорът да съдържа белези на наем, той е самостоятелен вид договор. Поради това, императивната норма за договорите за наем (чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК) не се прилага. Вместо това, цената на иска се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, като се взема общият сбор на сумите, които страната се е задължила да заплати за целия срок на договора. В конкретния случай стойността е определена като 252 000 лева (сборът от годишните вноски за 15 години), което води до промяна в родовата компетентност на съда.

В Определение № 60363 от 20.10.2021 г. по ч. т. д. № 1260/2021 г., I т. о., ТК, ВКС анализира иск по чл. 307 от Търговския закон (ТЗ), с който се търси едновременно изменение и прекратяване на договор. Съдът приема, че когато са наведени искания за изменение и прекратяване, цената на иска следва да бъде определена по реда на чл. 69, ал. 2 ГПК (първоначална цена), тъй като претенцията не попада изцяло в т. 4. След постановяване на решението, съдът трябва да определи окончателна цена на иска при приложение на чл. 70, ал. 3 ГПК, като отчете защитения материален интерес. Въззивният съд е допуснал грешка, като е приложил т. 4 само за прекратяването, без да отчете искането за изменение.

В Решение № 513 от 28.09.2007 г. по т. д. № 286/2007 г., ТК, I т. о., ВКС разглежда производство по несъстоятелност на застрахователно дружество. Въпреки че основният фокус е върху началната дата на неплатежоспособност, актът илюстрира строгото спазване на процесуалните правила и правомощията на съда. В контекста на чл. 69 ГПК, този тип дела често включват сложни парични вземания, където цената на иска се определя строго по търсената сума (т. 1), а процедурните нарушения, като липса на безпристрастност (чл. 12 ГПК), се тълкуват ограничително, изисквайки конкретни данни за влияние върху вътрешното убеждение на съда.

В Определение № 692 от 9.10.2017 г. по гр. д. № 1213/2017 г., III г. о., ГК, ВКС разглежда иск за обезщетение по чл. 234 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). Тук цената на иска е парично вземане (търсената сума). Съдът подчертава, че преценката за основателност се прави с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания, а не в деня на предявяване на иска, което може да повлияе на окончателното определяне на размера на присъденото, а оттам и на окончателната цена на иска и разноските.

От списъка с допълнителни актове се вижда, че нормата се прилага и при специфични искове. Например, в Определение № 310 от 18.10.2019 г. по т. д. № 2210/2019 г., II т. о., ТК, се цитира чл. 69, т. 6 ГПК, което предполага, че спорът е бил за периодични плащания за определено време, където цената е сборът на всички платежи. Това потвърждава, че дори при застрахователни спорове, ако предметът е периодично плащане, се прилага специфичната норма за сбор, а не само търсената сума за единично плащане.

В Определение № 50107 от 10.05.2023 г. по т. д. № 965/2022 г., I т. о., ТК, ВКС разглежда въпроси, свързани с чл. 69 ГПК и Наредба № 1 за минималния размер на адвокатското възнаграждение. Това показва, че правилното определяне на цената на иска е пряко свързано с изчисляването на адвокатските разноски, които се базират на нея.

Чести грешки

При прилагането на чл. 69 ГПК страните и съдилищата често допускат следните грешки:

1. Разширително тълкуване на т. 5 (наем): Прилагане на нормата за наем (една годишна вноска) към договори, които не са наем в строгия смисъл, като договори за стопанисване на дивеч или други смесени договори. ВКС изрично забранява това в Определение № 144 от 6.04.2022 г.
2. Неправилно определяне на цената при кумулативни искове: Когато се търси едновременно изменение и прекратяване на договор, прилагането само на т. 4 (стойност на договора) е грешно. Трябва да се определи първоначална цена по ал. 2, която да отчете и двата вида претенции, както е посочено в Определение № 60363 от 20.10.2021 г.
3. Игнориране на данъчната оценка: При искове за собственост, страните често посочват пазарна цена, без да проверят дали има данъчна оценка. Нормата е императивна – данъчната оценка е приоритетна.
4. Грешно изчисляване на периодични плащания: Заплащане на такса само за един месец или година, вместо за целия срок (т. 6) или за три години (т. 7), ако искът е за бъдещи плащания.
5. Неотчитане на промени в цената на иска: Страните често забравят, че окончателната цена на иска може да се промени след решението (чл. 70 ГПК), което влияе на окончателните разноски.
6. Смесване на норми от различни закони: В актовете се среща препратка към чл. 69 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗН) или от Кодекса за социално осигуряване (КСО), което е различна норма. Важно е да се разграничи чл. 69 от ГПК (процесуална норма за цена на иска) от чл. 69 от ЗН (материалноправна норма за нотариални актове).

Как се води казусът

За страната, която предявява иск (ищец):

• Първата стъпка е точна квалификация на правното основание на иска. Ако искът е за парично вземане, посочете точната сума. Ако е за вещно право, проверете данъчната оценка в общината.
• При договори, определете дали те попадат в т. 4 или т. 5. Ако договорът не е типичен наем, не прилагайте т. 5. Изчислете стойността на договора или използвайте ал. 2, ако нормата не е ясна.
• Заплатете държавната такса, базирана на правилно изчислената цена. Грешка тук води до прекратяване.
• Ако искът включва едновременно изменение и прекратяване, заявете изрично, че цената на иска следва да се определи по чл. 69, ал. 2 ГПК, за да се избегне неподсъдност.

За страната, която се защитава (ответник):

• Проверете дали ищецът е правилно определил цената на иска. Ако е приложил т. 5 за договор, който не е наем, оспорете родовата компетентност на съда.
• Ако цената на иска е занижена, за да се избегне по-висока такса или по-висок съд, заявете възражение за неподсъдност или за неправилно определяне на цената.
• При искове за обезщетения, проверете дали е взето предвид материалноправното положение към края на делото, а не само към предявяването, тъй като това може да промени окончателната сума и разноските.

Процесуални аспекти: обжалване и срокове

Определенията за цената на иска и за родовата компетентност на съда, постановени по чл. 69 ГПК, са обжалваеми актове. Съгласно практиката, посочена в Определение № 60363 от 20.10.2021 г. и Определение № 144 от 6.04.2022 г., тези определения се обжалват с частна жалба пред въззивния съд. Ако въпросът е от значение за единството на съдебната практика, може да се допусне касационно обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Срокът за обжалване на определенията за цената на иска и компетентността обикновено е 7 дни от съобщаването на определението, в зависимост от конкретния процесуален ред. Таксата за частна жалба се дължи в размер, определен от Тарифата за държавните такси, събрани при съдебните производства. Важно е да се отбележи, че ако цената на иска е определена неправилно, това може да доведе до прекратяване на производството, ако спадне под границата за компетентност на съда, или до връщане на делото за ново разглеждане, както е в случая с Определение № 60363 от 20.10.2021 г.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 69 ГПК

• Решение № 158 от 22.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 668/2009 г — Обжалвано е въззивното решение на Софийски градски съд, IV-Г състав, постановено под № 35 на 13.05.2008 г.
• Решение № 167 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4803/2023 г — В., е допуснато касационно обжалване на решение № 3471/28.06.2023 г.