Допустимост на нови доказателства във въззивното производство: Разграничение по чл. 266 ГПК

В съдебната практика един от най-честите процесуални спорове, възникващи пред апелативните съдилища, засяга границите на допустимостта на нови твърдения и доказателства. Страните често се опитват да представят в въззивната инстанция документи или свидетелски показания, които не са били събрани или представени в първата инстанция, с надеждата да променят изхода на делото. Този практически проблем се решава чрез прилагането на чл. 266 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Нормата е критична за стратегията на всеки адвокат, тъй като неправилното ѝ тълкуване може да доведе до отхвърляне на ключови доказателства и последваща загуба на делото. Честотата на споровете се дължи на субективната преценка на страните относно това дали са „могли“ да представят дадено доказателство по-рано, както и на строгата позиция на Върховния касационен съд (ВКС) за ограничаване на въззивното производство като производство по същество, а не като втора възможност за изчерпателно събиране на фактическа материал.

Какво точно казва разпоредбата

Разпоредбата на чл. 266 ГПК установява строга забрана за представяне на нови доказателства, които са могли да бъдат представени по-рано, но предвижда изключения за обективна невъзможност или за нововъзникнали обстоятелства. Текстът се структурира в три основни алинеи, които определят режима на доказателствата във въззивната фаза.

Съгласно ал. 1, във въззивното производство страните нямат право да твърдят нови обстоятелства, нито да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Това е основният принцип на преклюзия, който цели да предотврати злоупотребата с правото на обжалване и да осигури бързина и икономичност на процеса.

Алинея 2 въвежда изключенията от този принцип. До приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до момента на подаване на жалбата (за въззивника) или до изтичане на срока за отговор (за ответника). Освен това, страните имат право да твърдят и да представят доказателства за обстоятелства, които са нововъзникнали след подаването на жалбата или след изтичане на срока за отговор, стига тези обстоятелства да са от значение за делото.

Алинея 3 предвижда специфичен режим за доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Във въззивното производство може да се иска събиране на такива доказателства, което предполага, че отказът за допускането им е бил незаконосъобразен.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на практиката на Върховния касационен съд разкрива строги критерии за прилагане на чл. 266 ГПК, особено когато става въпрос за касационен контрол върху въззивни решения.

В Определение № 60515 от 15.09.2021 г. по т. д. № 2154/2020 г. на ВКС, Търговска колегия, съдия Мадлена Желева, съдът подчертава, че очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В този контекст, оплакванията на касатора за несъответствие на материалния закон или за грешки в счетоводното отразяване не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, ако не са налице особено тежки пороци. Решението илюстрира, че въззивният съд е длъжен да анализира доказателствата, събрани в първата инстанция, и че преразглеждането на фактическата обстановка не е допустимо, ако не са налице основанията по чл. 266 ГПК.

В Определение № 60243 от 15.12.2021 г. по т. д. № 2439/2020 г. на ВКС, Търговска колегия, съдия Галина Иванова, се разглежда случай, в който въззивният съд е допуснал доказателства на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. ВКС отбелязва, че съдебното решение е извършило анализ на доказателствата, събрани от първоинстанционния съд и допуснати пред въззивната инстанция. Съдът приема, че решението е логически последователно и че въпросът за неговата обоснованост не може да се преценява по основанието за очевидна неправилност. Това показва, че допускането на доказателства по ал. 3 е валидно, ако е мотивирано с процесуални нарушения в първата инстанция.

В Решение № 95 от 27.03.2014 г. по гр. д. № 4571/2013 г. на ВКС, Гражданска колегия, съдия Боян Цонев, се потвърждава принципът, че във въззивното производство страните могат да сочат и представят доказателства за нововъзникнали факти, както и за такива, за които не са могли да узнаят по-рано. В този казус ВКС отменя въззивното решение, тъй като то е уважило искове, базирани на твърдения, които не са били надлежно обосновани или доказани в съответствие с процесуалните правила. Решението подчертава, че липсата на доказателства за нововъзникнали обстоятелства води до отхвърляне на искането, дори и да е допуснато до разглеждане.

В Определение № 809 от 29.10.2015 г. по т. д. № 3208/2014 г. на ВКС, Търговска колегия, съдия Иво Димитров, се разглежда въпросът за липсата на практика по даден въпрос. Съдът отбелязва, че самото твърдение за липса на практика не е достатъчно за допускане на касационно обжалване. В контекста на чл. 266 ГПК, това означава, че страните не могат да използват въззивното производство за „тестване“ на нови правни или фактически теории, които не са били заявени в първата инстанция, освен ако не са налице обективни пречки за тяхното представяне.

В Решение № 627 от 25.10.2024 г. по гр. д. № 3660/2023 г. на ВКС, Гражданска колегия, съдия Десислава Попколева, се акцентира върху практиката при допускане до касационно обжалване. Въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически изводи, но те трябва да се базират на допустими доказателства. Ако въззивният съд е разгледал нови доказателства, които не са били допустими по чл. 266, ал. 1 ГПК, това представлява съществено нарушение на процесуалния закон.

Чести грешки

При прилагането на чл. 266 ГПК страните и съдилищата често допускат следните грешки:

• Смесване на „нововъзникнали“ с „нови“ обстоятелства: Страните често твърдят, че дадено обстоятелство е „ново“, защото са го разбрали по-късно, без да докажат, че не са могли да го узнаят по-рано. Чл. 266, ал. 2, т. 1 изисква доказване на обективна невъзможност за узняване, а не просто субективно неведение.
• Непредставяне на доказателства за невъзможността: Страната, която иска да представи ново доказателство, трябва да обоснове защо не е могла да го представи в първата инстанция. Липсата на такава мотивировка води до отхвърляне на молбата за допускане.
• Игнориране на срока за отговор: За ответника в въззивното производство, срокът за представяне на нови доказателства, които не са били известни, изтича с подаването на отговора на жалбата, а не с приключването на съдебното дирене. Често се бърка с режима за нововъзникнали обстоятелства.
• Неправилно тълкуване на чл. 266, ал. 3 ГПК: Тази алинея не позволява представяне на нови доказателства, които просто не са били поискани в първата инстанция. Тя се прилага само когато първоинстанционният съд е отказал да допусне доказателство поради процесуално нарушение (напр. неправилно отхвърляне на молба за събиране на доказателства).
• Опит за заобикаляне на преклюзия чрез твърдения за „допълнителни“ доказателства: Страните често представят нови документи, които всъщност потвърждават вече твърдени в първата инстанция факти, но с надеждата да променят оценката на съда. Това е недопустимо, ако доказателството е съществувало и е било достъпно по-рано.
• Липса на ясна връзка с предмета на спора: Дори и да е допустимо като ново, доказателството трябва да е от значение за делото. Често се представят доказателства за странични факти, които не влияят на правния изход.

Как се води казусът

За страната, която иска да представи нови доказателства, стратегията трябва да бъде изградена върху стриктно спазване на изискванията за обосновка. Първо, трябва да се идентифицира точната алинея на чл. 266 ГПК, на която се разчита. Ако се разчита на ал. 2, т. 1, е необходимо да се представят доказателства за обективната невъзможност за узняване на факта или за получаване на документа до срока за жалба или отговор. Това може да включва кореспонденция, дати на получаване на документи от трети лица или доказателства за скрити дефекти. Ако се разчита на ал. 2, т. 2, трябва да се докаже, че обстоятелството е възникнало строго след процесуалния срок. Ако се разчита на ал. 3, трябва да се посочи конкретното процесуално нарушение на първоинстанционния съд, което е довело до недопускането на доказателството.

За страната, която се брани срещу представянето на нови доказателства, ключово е да се възрази своевременно и мотивирано. Възражението трябва да посочва, че доказателството е съществувало и е било достъпно в първата инстанция, и че страната-противник не е представила доказателства за обективна невъзможност. Трябва да се подчертае, че допускането на такова доказателство би нарушило принципа на преклюзия и би удължило процеса неоправдано. Ако въззивният съд допусне такова доказателство, бранещата се страна трябва да обжалва това определение или да го оспори в касационната жалба, като посочи, че е допуснато нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, което е довело до неправилно решение по същество.

Процесуални актове, срокове и такси

Разпоредбата на чл. 266 ГПК е процесуална и се прилага във въззивното производство. Актът, с който въззивният съд решава въпроса за допустимостта на нови доказателства, обикновено е определение за допускане или недопускане на доказателства, което се постановява в хода на съдебното дирене. Това определение не подлежи на самостоятелно обжалване, но може да бъде оспорено в жалбата срещу крайното въззивно решение.

Сроковете за представяне на нови доказателства са стриктно определени от чл. 266, ал. 2 ГПК. За въззивника те са до момента на подаване на жалбата, а за ответника – до изтичане на срока за отговор. За нововъзникнали обстоятелства срокът е до приключване на съдебното дирене. Таксите за въззивното производство се дължат при подаване на жалбата и са регламентирани в Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата. При касационно обжалване на въззивно решение, което е постановено с нарушение на чл. 266 ГПК, се дължи държавна такса за касационна жалба, чиито размер зависи от стойността на спора. Важно е да се отбележи, че ако касационното обжалване не се допусне, както в повечето от цитираните определения на ВКС, разноските за касационното производство обикновено не се присъждат на ответника, освен ако не са направени реални разходи за защита, както е посочено в Определение № 60515 от 15.09.2021 г.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 266 ГПК

• Решение № 168 от 12.03.2004 г. на ВКС по гр. д. № 580/2012 г — Гражданските дела, образувани по искови молби, подадени след 29.02.2008 г., т.е.
• Решение № 417 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 788/2009 г — Когато такова задължение е предвидено в КТД, доказването на изпълнението му е чрез установяване на факта, че решението на синдикалното ръководство е било обективирано в писмен документ, който е достигнал до работодателя.