Как се прехвърля дело при невъзможност за разглеждане в даден съд: Практическо приложение на чл. 23, ал. 3 ГПК

В съдебната практика често възникват ситуации, при които разглеждането на дадено дело в конкретния съд става невъзможно поради множество отводи на съдиите. Това не е рядкост, особено в казуси, свързани с висококонфликтни спорове или когато една от страните системно използва правото на отвод като процесуална тактика за протакане. Когато всички съдии в съответния съд са отстранени, законът предвижда специален механизъм за прехвърляне на делото в друг равен съд, за да не се блокира достъпът до правосъдие. Настоящата статия разяснява как Върховният касационен съд прилага чл. 23, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и какви са практическите импликации за страните в процеса.

Какво точно казва разпоредбата

Разпоредбата на чл. 23 ГПК регламентира процедурата по отстраняване на съдии и последиците от масовите отводи. Текстът е структуриран в три алинеи, които следва да се тълкуват в тяхната последователност.

Съгласно ал. 1, правото да поиска отстраняване на съдия притежава всяка от страните в заседанието. Това искане е допустимо само след като е възникнало или е станало известно основанието за отстраняване. Това означава, че страната не може да предявява искане за отвод на произволни основания или преди да е налице конкретна причина, уредена в закона.

Ал. 2 установява процедурата за решаване на въпроса за отстраняването. Съдът решава въпроса за отстраняването при участие на съдията, за когото е направено искането. Това гарантира, че съдията, чието участие е оспорено, има възможност да се произнесе по искането, макар и в състав, в който участва и той самият, освен ако законът не предвижда друго.

Ключовата за настоящия анализ е ал. 3. Тя гласи: „Ако поради отстраняване на съдии разглеждането на делото в съответния съд е невъзможно, горестоящият съд постановява изпращането му за разглеждане в друг равен съд.“ Тази норма осигурява непрекъснатостта на правосъдието. Когато в един съд няма кой да разгледа делото, защото всички съдии са отстранени, горестоящият съд (например апелативният съд по отношение на окръжния, или Върховният касационен съд по отношение на апелативния) е длъжен да определи друг съд от същия вид и ранг, който да поеме производството.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на практиката на Върховния касационен съд показва, че чл. 23, ал. 3 ГПК се прилага стриктно, но с оглед на добросъвестното упражняване на процесуалните права. Ето няколко конкретни извода от реални решения:

В Определение № 540 от 4.08.2015 г. по ч. гр. д. № 3137/2015 г. на ВКС, IV г. о., ГК, съдът разглежда случай, в който страна (М. Д.) системно прави искания за отвод на съдиите в различни инстанции. ВКС констатира, че правната възможност да се иска отвод е недопустимо да се използва за протакане на делото, избор на съдия или натиск върху съда. В това решение ВКС постановява, че предвид направените отводи, настоящият състав е длъжен да изпрати делото за разглеждане на четвърти апелативен съд и определя Варненския апелативен съд. Това е класически пример за приложение на чл. 23, ал. 3 ГПК, при който горестоящият съд прехвърля делото, за да прекъсне цикъла на злоупотреба с правото на отвод.

В Определение № 280 от 9.05.2014 г. по ч. т. д. № 1287/2014 г. на ВКС, II т. о., ТК, се засяга въпросът за обжалваемостта на определения, свързани с прекратяване на производството и конституиране на страни. Въпреки че основният фокус е върху чл. 253 и чл. 274 ГПК, решението илюстрира сложността на процесуалните действия, които могат да доведат до ситуации, изискващи намеса на горестоящия съд. ВКС отменя определение на друг състав и връща делото за разглеждане на частна жалба по същество, подчертавайки, че определенията, които пресичат възможността делото да завърши с постановяване на съдебен акт, подлежат на инстанционен контрол.

Важно е да се отбележи, че нормата на чл. 23, ал. 3 ГПК не е единствената, която засяга „отстраняването“ или „правната помощ“. В Определение № 257 от 4.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3568/2014 г. на ВКС, II г. о., ГК, се цитира чл. 23, ал. 3 от Закона за правната помощ (ЗПП), а не от ГПК. Това е честа грешка в тълкуването. В това решение ВКС предоставя правна помощ под формата на процесуално представителство, тъй като минималното адвокатско възнаграждение е по-високо от дохода на жалбоподателя. Тук „отстраняването“ не е в смисъла на ГПК, а „предоставянето“ на помощ е в смисъла на ЗПП. Разграничението е критично.

Подобно е и Определение № 657 от 9.10.2013 г. по ч. гр. д. № 5499/2013 г. на ВКС, IV г. о., ГК. Съдът потвърждава отказ за предоставяне на правна помощ по чл. 23, ал. 3 ЗПП, тъй като жалбоподателите имат доходи и имущество. Тук отново става дума за ЗПП, а не за ГПК. Практиката показва, че съдилищата внимателно разграничават двата режима: единият за прехвърляне на дело при невъзможност за разглеждане (ГПК), а другият за безплатен адвокат (ЗПП).

В множество други определения, като Определение № 12 от 6.01.2015 г., Определение № 170 от 5.03.2014 г. и Определение № 5062 от 6.11.2024 г., ВКС прилага чл. 23, ал. 3 ГПК в различни конфигурации – от окръжни към апелативни съдилища и обратно, или между равни апелативни съдилища. Общото правило е, че горестоящият съд определя конкретния „равен съд“, като обикновено избира такъв, който е географски или логистично най-подходящ, стига да не е засегнат от същите основания за отвод.

Чести грешки

При прилагането на тази норма страните често допускат следните грешки:

1. Смесване на чл. 23, ал. 3 ГПК с чл. 23, ал. 3 ЗПП. Страните често позовават ГПК, когато искат безплатен адвокат, или ЗПП, когато искат прехвърляне на дело. Това води до оставяне без разглеждане на молбите.

2. Злоупотребно използване на правото на отвод. Както е посочено в Определение № 540 от 4.08.2015 г., системните искания за отвод без реални основания се третират като злоупотреба с право. Съдът може да не уважи исканията, но ако те доведат до невъзможност за разглеждане, делото се прехвърля, което все пак забавя процеса.

3. Пропускане на срока за обжалване. Определенията по чл. 23, ал. 3 ГПК са окончателни и не подлежат на обжалване, но действията, предхождащи тях (като отказ за отвод), могат да бъдат обжалвани в сроковете по чл. 275 ГПК.

4. Непредставяне на доказателства за невъзможност. За да се приложи ал. 3, трябва да е установено, че разглеждането в съответния съд е „невъзможно“. Това обикновено става чрез официално становище от председателя на съда или чрез констатация на съда, че всички съдии са отстранени.

5. Очакване автоматично прехвърляне. Горестоящият съд не прехвърля делото автоматично. Трябва да има искане или служебно действие, подкрепено с доказателства за невъзможност.

Как се води казусът

За страната, която иска прехвърляне на делото:

Стъпка 1: Предявяване на искане за отвод пред съответния съд, ако има конкретни основания (чл. 22 ГПК).

Стъпка 2: Ако искането за отвод е уважено и се установи, че няма други съдии в съда, които да разгледат делото, страната следва да подаде молба до горестоящия съд за приложение на чл. 23, ал. 3 ГПК.

Стъпка 3: В молбата се посочват номерата на определенията за отвод и се доказва, че разглеждането в съответния съд е невъзможно.

За страната, която се брани (или иска да предотврати протакане):

Стъпка 1: Възражения срещу исканията за отвод, като се твърди, че те са неоснователни и представляват злоупотреба с право.

Стъпка 2: Искане до съда да не уважава неоснователните отводи, позовавайки се на практиката на ВКС (напр. Определение № 540 от 4.08.2015 г.), че съдът е длъжен да организира производството в разумен срок.

Стъпка 3: Ако делото все пак се прехвърли, страната следва да следи за новия съд и да подготви процесуалните си действия за него, като не допуска нови неоснователни отводи от своя страна.

Процесуални аспекти: Обжалване, срокове и такси

Производството по чл. 23, ал. 3 ГПК е специфично. То не е част от основното производство, а е самостоятелно производство за определяне на компетентен съд.

Актове, които се обжалват: Самите определения на горестоящия съд по чл. 23, ал. 3 ГПК не подлежат на обжалване. Това е изрично посочено в повечето решения, включително в Определение № 540 от 4.08.2015 г. и Определение № 280 от 9.05.2014 г. (в частта за окончателността). Обжалват се определенията за отвод или отказ за отвод, издадени от съда, в който се води делото, по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Срокове: Искането за отвод се прави в заседанието, след като е възникнало основанието (чл. 23, ал. 1 ГПК). Частната жалба срещу определение за отвод се подава в 7-дневен срок от съобщаването (чл. 275, ал. 1 ГПК).

Такси: Производството по чл. 23, ал. 3 ГПК обикновено не дължи държавна такса, тъй като е служебно или инициирано от процесуално действие, което вече е платено. Обжалването на определения за отвод може да дължи такса, в зависимост от вида на делото (гражданско или търговско) и размера на жалбата. В предоставените материали не се споменават конкретни суми за такси по чл. 23, ал. 3 ГПК, но се споменават минимални адвокатски възнаграждения по Наредба № 1/2004 г., които са релевантни за правната помощ, а не за таксите за прехвърляне на дело.

В заключение, чл. 23, ал. 3 ГПК е важен механизъм за защита на правото на справедлив процес, но не бива да се използва като инструмент за манипулация. Съдилищата, особено ВКС, следят внимателно за злоупотреби и прехвърлят делата само когато е налице реална невъзможност за разглеждане.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 23 ГПК

• Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г — Определения, с които се дава разрешение по съществото на други производства по смисъла на чл.
• Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 5/2015 г — Определения, с които се дава разрешение по съществото на други производства по смисъла на чл.