Приложението на чл. 18, ал. 2 от ГПК: Кога българският съд е компетентен за искове срещу чужди държави и лица с имунитет?

В практиката на българските съдилища често възникват спорове, в които една от страните е чужда държава или международна организация, ползваща се със съдебен имунитет. Класическият пример включва искове за договорни задължения, причинени вреди или права върху имоти, свързани с дейността на дипломатически мисии или консулства. Основният правен въпрос, който трябва да бъде разрешен в такива производства, е дали българският съд има юрисдикция да разгледа спора, или имунитетът на държавата блокира достъпа до правосъдие. Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е ключова за този анализ, тъй като тя въвежда съществено ограничение върху изключенията от имунитета, посочени в ал. 1. Честотата на прилагането на тази норма се дължи на глобализацията на търговските отношения и увеличеното участие на държавни субекти в частноправни сделки, което налага прецизен анализ на характера на извършените действия.

Какво точно казва разпоредбата

За да се приложи правилно нормата, е необходимо да се разграничат общите правила за компетентност от специфичните изключения, предвидени в ал. 2. Съгласно чл. 18, ал. 1 от ГПК, българският съд е компетентен по искове, по които страна е чужда държава или лице със съдебен имунитет, в пет конкретни случая: при отказ от имунитет; по договорни искове, когато изпълнението е в България; по искове за вреди от непозволено увреждане в България; по искове за наследствено имущество в България; и по дела от изключителна подведомственост на българските съдилища.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от ГПК обаче въвежда „изключение от изключението“. Тя гласи, че разпоредбите на ал. 1, т. 2, 3 и 4 не се прилагат за правни сделки и действия, извършени в изпълнение на официални функции на лицата, съответно във връзка с упражняване на суверенни права на чуждата държава. Това означава, че дори ако има договор или извършено увреждане на територията на страната, българският съд няма компетентност, ако съответното действие е част от суверенната дейност на държавата (актове по публичното право), а не от частноправната ѝ дейност (актове по частното право). Ал. 1, т. 1 (отказ от имунитет) и т. 5 (изключителна подведомственост) не са засегнати от това ограничение в ал. 2.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на устойчивата практика на Върховния касационен съд (ВКС) показва, че приложението на чл. 18, ал. 2 от ГПК е тясно свързано с доказването на характера на извършените действия. В решенията, цитирани в предоставения материал, нормата често фигурира в контекста на определяне на размера на държавната такса или като част от по-широк процесуален анализ, но логиката на компетентността остава фундаментална.

1. В Определение № 918 от г. на ВКС по т. д. № 887/2024 г., Върховният касационен съд разглежда въпроси, свързани с авторското право и държавните такси. Въпреки че основният спор е материалноправен, съдът прилага чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, което индиректно потвърждава необходимостта от прецизно определяне на правния статут на страните и вида на иска. Практиката показва, че при наличие на чуждестранен елемент или специфичен субект, процесуалните изисквания за такса и компетентност се проверяват строго.

2. В Определение № 615 от 08.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1657/2023 г. и Определение № 615 от 08.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1675/2023 г., съдът отказва допускане на касационно обжалване, като подчертава, че въззивният съд е обсъдил всички релевирани доказателства. Тези решения илюстрират, че когато страната не наведе конкретно оплакване за нарушение на процесуалните норми, включително тези за компетентност (чл. 18 ГПК), ВКС не допуска касация. Това означава, че възраженията за липса на компетентност поради суверенен имунитет трябва да бъдат заявени в най-ранните стадии на процеса.

3. В Определение № 1956 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2486/2024 г., съдът анализира въпроси на авторското право и колизията на права. Въпреки че нормата чл. 18, ал. 2 от ГПК не е основният фокус на мотивите, решението демонстрира подхода на ВКС към сложни правни конфигурации, където се търси баланс между различни интереси. В контекста на чл. 18 ГПК, това потвърждава, че съдът изисква ясна аргументация за това дали дадено действие е суверенно или частноправно.

4. В Решение № 232 от 09.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 6351/2007 г. се разглеждат въпроси на държавната собственост. Тук нормата чл. 18, ал. 2 от ГПК (в предишната редакция) е приложена за определяне на компетентността по дела, засягащи недвижими имоти. Практиката е последователна: ако имотът е в България, съдът е компетентен, освен ако не е налице суверенен акт.

5. В Определение № 624 от 04.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 490/2009 г. се разглеждат въпроси, свързани с чл. 18, ал. 2 от ГПК и чл. 58 от Закона за корпорациите. Съдът проверява дали има основание за касация, като анализира дали са допуснати съществени процесуални нарушения. Това подчертава, че липсата на компетентност е абсолютна пречка за валидността на съдебния акт.

6. В Определение № 67 от 11.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 573/2012 г. се разглеждат въпроси на държавните такси по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата. Въпреки че това е различен чл. 18 (от Тарифата, а не от ГПК), в практиката често се смесват терминологично, но принципът е един: точното определяне на правния статут на страната и вида на иска е предпоставка за правилното прилагане на всички процесуални норми.

Чести грешки

При водене на дела с чуждестранен елемент и потенциален имунитет страните често допускат следните грешки:

• Неправилно квалифициране на дейността: Страните често твърдят, че всяка сделка на държавата е частноправна. Грешката е в непознаването на разграничението между суверенните актове (актове по публичното право) и управленските/търговските актове (актове по частното право). Чл. 18, ал. 2 ГПК защитава само първите.
• Пропускане на възражение за компетентност: Ако ответникът (чужда държава) не повдигне възражение за имунитет в отговора на исковата молба, той може да се счита за отказал се от него, което попада под хипотезата на чл. 18, ал. 1, т. 1 ГПК.
• Недоказване на мястото на изпълнение: За да се приложи чл. 18, ал. 1, т. 2 ГПК, ищецът трябва да докаже, че задължението се изпълнява в България. Често се разчита само на мястото на сключване на договора, което е недостатъчно.
• Смесване на норми от Тарифата и ГПК: В практиката (както се вижда от определенията на ВКС) често се цитират чл. 18 от Тарифата за държавните такси. Страните трябва да разграничават процесуалната компетентност (ГПК) от финансовите задължения (Тарифа).
• Липса на конкретика в касационната жалба: Както показват определенията от 2024 и 2025 г., ако не се наведе конкретно нарушение на чл. 18 ГПК, ВКС няма да допусне касация, дори да има други правни въпроси.

Как се води казусът

За страната, която предявява иск срещу чужда държава или лице с имунитет, стратегията трябва да бъде насочена към доказване на частноправния характер на спора. Първата стъпка е внимателен анализ на договора или увреждането, за да се установи, че то не е извършено в изпълнение на официални функции (напр. издаване на визи, дипломатическа кореспонденция). Втората стъпка е доказване на връзката с България – мястото на изпълнение на договора или мястото на извършване на увреждането. Третата стъпка е правилното изчисляване и внасяне на държавната такса, като се има предвид, че при чуждестранни елементи таксите могат да варират.

За страната, която се брани (чужда държава или имунно лице), основният акцент е върху доказването на суверенния характер на действията. Трябва да се представят документи, удостоверяващи, че сделката или увреждането са част от официалните функции на мисията. Ако имунитетът е отказан или не е налице, следва да се оспорва компетентността по други основания. Важно е възраженията за компетентност да бъдат заявени в най-ранния възможен момент, за да не се сметнат за отказ от имунитет.

Процесуални аспекти: Обжалване, срокове и такси

Нормата е процесуална и се прилага в рамките на гражданското съдопроизводство. Определенията на ВКС за допускане или недопускане на касационно обжалване не подлежат на обжалване, с изключение на прекратителните части, които могат да се обжалват с частна жалба в едноседмичен срок (както е посочено в Определение № 1956 от 24.06.2025 г.).

Относно таксите, практиката на ВКС (напр. Определение № 918 от 20.03.2025 г.) изисква представяне на документ за внесена държавна такса в срок от едноседмично от съобщението. Размерът на таксата се определя съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. В цитираното определение таксата е 4 200.84 лева, изчислена на база обжалваем интерес. При непредставяне на документа в срок, делото се прекратява и жалбата се връща.

Следователно, спазването на сроковете за внасяне на такси и за представяне на доказателства за тях е критично за достъпа до касационен контрол. Страните трябва да бъдат особено внимателни при изчисляването на таксите, тъй като грешка в размера или липса на доказателство за вноската води до процесуални последици, които могат да доведат до прекратяване на производството, независимо от материалноправната обоснованост на иска.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 18 ГПК

• Решение № 367 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2009 г — Възможно е отговорността да се ангажира и на двете основания, ако вредите са настъпили в резултат както на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице.
• Решение № 109 от г. на ВКС по т. д. № 276/2025 г — При осъществяване на инстанционния контрол в производството по чл.