Разногласие между вещите лица: Какво предвижда чл. 203, ал. 2 от ГПК и какви са последиците от неговото прилагане?

В гражданското и търговското производство често се случва назначените съдебни експерти да не достигнат до единно становище. Когато възникне такова разногласие, съдът е поставен пред дилема: да приеме ли едното мнение, да ги отхвърли и да назначи нови експерти, или да изиска допълнителни изследвания. Практиката на Върховния касационен съд (ВКС) по чл. 203, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е изключително богата и показва, че липсата на ясно обосновано решение от страна на въззивния съд по въпроса с експертизата е една от най-честите причини за отказ на касационно обжалване. Страните в процеса често се опитват да оспорват решението, като твърдят, че съдът е допуснал „очевидна неправилност“ или е игнорирал доказателствата, но ВКС последователно тълкува, че преценката на разногласието между вещите лица е въпрос на фактическа и доказателствена оценка, а не на грубо нарушение на закона, което да оправдава касация.

Какво точно казва разпоредбата

Разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от ГПК урежда процедурата при наличие на конфликт между заключенията на назначените вещи лица. Буквалният текст на нормата гласи: „При разногласие между вещите лица всяка група излага своите отделни мнения. Когато съдът не може да вземе становище по разногласието, той изисква от същите вещи лица допълнителни изследвания или назначава други вещи лица.“

От текста се разкриват две основни задължения за съда. Първото е пасивно – съдът трябва да осигури, че всяка група експерти ще представи своето отделно мнение, без да се налага принудително обединяване на противоречивите позиции. Второто е активно – ако съдът прецени, че не може да формира собствено убеждение на база наличните противоречиви данни, той е длъжен да предприеме една от две процесуални действия: да изиска допълнителни изследвания от вече назначените експерти или да назначи напълно нови вещи лица. Нормата не задължава съда автоматично да назначава нови експерти при всяко разногласие, а предоставя дискреционна власт, която зависи от конкретните обстоятелства по делото.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на практиката на ВКС показва, че прилагането на чл. 203, ал. 2 ГПК е тясно свързано с допустимостта на касационното обжалване. Съдът разглежда оплакванията за неправилно прилагане на нормата през призмата на чл. 280 от ГПК.

В Определение № 3023 от 8.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2026 г., III г. о., съдът категорично отхвърля твърденията за „очевидна неправилност“ на въззивното решение, свързани с експертизата. ВКС посочва, че за да е налице очевидно нарушение, то трябва да може да се констатира при самия прочит на акта, без анализ на доказателствата. Когато касаторите се позовават на необсъждане на доказателствата или на разногласия между експертите, това е предпоставка за допускане на касация единствено по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, а не по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В конкретния случай не са установени хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като оплакванията са общи твърдения.

В Определение № 602 от 19.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 344/2020 г., IV г. о., съдът разглежда спор, свързан с трудово правоотношение и прилагането на чл. 203, ал. 2 от Кодекса на труда (КТ), но в контекста на процесуалните правила. ВКС подчертава, че решаващите изводи на съда са в съответствие с постоянната практика и тълкувателните решения. Когато въззивният съд е приложил закона правилно и е обсъдил доказателствата, включително тези, свързани с експертни становища, липсва основание за допускане на касационно обжалване. Необуславящият характер на въпросите за погасителната давност и компенсациите показва, че фактическата преценка на съда, базирана на доказателствата, не подлежи на касационен контрол, освен ако не е допуснато противоречие с установена практика.

В Определение № 156 от 27.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 1667/2014 г., II т. о., ТК, съдът припомня, че при формирана постоянна практика по релевантния правен въпрос, касационно обжалване е недопустимо. Дори да има разногласия в доказателствената част, ако правният въпрос е вече разрешен от ВКС, въззивният съд е длъжен да се съобрази с тази практика. Липсата на противоречива съдебна практика или на необходимост от развитие на правото лишава касатора от основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

В Определение № 1096 от 4.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 436/2009 г., III г. о., съдът отбелязва, че изводите на въззивния съд, отразени в съобразителната част на решението, не са в противоречие с представените съдебни решения. Жалбоподателят не е обосновал наличието на противоречива съдебна практика. ВКС подчертава, че утвърждаването на принципа за справедливо разрешаване на спора не се извършва чрез обжалване на всички въззивни решения, а чрез еднаквото прилагане на нормите. Бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се посочва конкретно как тълкуването на закона би допринесло за развитието на правната наука, е недостатъчно за допускане на касация.

Чести грешки

• Бъркане на фактическа грешка с „очевидна неправилност“: Страните често твърдят, че съдът е сгрешил в преценката на експертизата, и се позовават на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. ВКС последователно отхвърля това, като посочва, че очевидната неправилност трябва да е видима при прочит на акта, без анализ на доказателствата.
• Липса на конкретни доводи за противоречие: В много случаи касаторите представят общи твърдения за неправилност, без да посочват конкретно кое решение на ВКС противоречи на обжалваното. Това е недостатъчно за прилагане на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
• Игнориране на задължението за поддържане на искането: Както се вижда от практиката, ако страната не е поддържала искането си за нова експертиза пред въззивния съд или не е представила относими доказателства, тя не може да оспорва липсата на такава експертиза пред ВКС.
• Необосновано твърдение за „развитие на правото“: Страните често твърдят, че въпросът е от значение за развитието на правото, но не обосновават защо съществуващата практика е остаряла или противоречива. ВКС изисква доказателство за промяна в законодателството или обществените условия.
• Пропуск на процесуални срокове и такси: Често се допуска грешка в изчисляването на държавната такса или в спазването на сроковете за вписване на касационната жалба, което води до прекратяване на производството преди разглеждане на съдържанието.

Как се води казусът

За страната, която иска назначаване на нови експерти или допълнителни изследвания по чл. 203, ал. 2 ГПК, стратегията трябва да е насочена към активното участие в доказателствената фаза. Първата стъпка е да се изложи ясно защо съществуващото разногласие между вещите лица е такова, че съдът не може да вземе становище. Трябва да се посочат конкретни технически или методологични противоречия в експертизите. Втората стъпка е да се поддържа искането пред въззивния съд. Ако въззивният съд откаже да назначи нови експерти, страната трябва в касационната си жалба да обоснове, че това отказване е довело до противоречие с установена практика или е нарушило правото на справедлив процес, като се позове на чл. 280, ал. 1 ГПК, а не на чл. 280, ал. 2 ГПК.

За страната, която се брани и иска запазване на решението, стратегията е да подчертае, че въззивният съд е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност. Трябва да се твърди, че разногласието между експертите е било разрешено чрез мотивиран избор на едното становище, базиран на логика и опит. Ако касаторът твърди „очевидна неправилност“, защитата трябва да посочи, че решението не е постановено в нарушение на формалната логика или на отменени норми, а е резултат от фактическа преценка, която не подлежи на касационен контрол. Трябва да се акцентира върху липсата на противоречива съдебна практика и върху факта, че правният въпрос е вече изчерпателно решен от ВКС.

Процесуални аспекти: Обжалване, срокове и такси

Разпоредбата на чл. 203, ал. 2 ГПК е процесуална норма, която се прилага в рамките на производството по чл. 288 ГПК (допускане на касационно обжалване). Актовете, които се обжалват, са въззивните решения и определения, постановени от окръжните съдилища или от Софийския градски съд.

Срокът за вписване на касационната жалба е един месец от съобщаването на въззивния акт. Държавната такса за касационно обжалване се дължи при вписването на жалбата. Размерът на таксата зависи от стойността на предмета на спора или е фиксиран за неимуществени искове. В материалите се посочва, че ако касационното обжалване не се допусне, разноските за касационното производство остават в тежест на страните така, както са направени, или не се присъждат разноски, ако не са налице данни за направени разходи. Важно е да се отбележи, че определенията на ВКС за недопускане на касационно обжалване са окончателни и не подлежат на обжалване.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 203 ГПК

• Решение № 154 от 10.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6089/2007 г — Те имат същите и толкова права, колкото са признати с решението на тяхната праводателка.
• Решение № 77 от г. на ВКС по гр. д. № 5240/2013 г — Обжалвано е въззивното решение № 808 от 1.03.2013 г., постановено по в.