Разпоредба чл. 221, ал. 2 от ГПК: Преценка на противоречия между страната и третото лице

В гражданското съдебно производство често възникват ситуации, в които процесуалният представител или трето лице, подпомагащо една от страните, излага твърдения или извършва действия, които не съвпадат с позицията на самата страна. Този конфликт на интереси или на правни позиции създава сериозни затруднения за съда при установяване на истината по делото. Практиката на Върховния касационен съд (ВКС) е изключително богата по отношение на тълкуването и прилагането на чл. 221, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), тъй като въпросът за приоритета на волята на страната спрямо действията на нейния представител или подпомагащо я трето лице е фундаментален за принципа на диспозитивността. Честотата на споровете, свързани с тази норма, се дължи на сложността на търговските и трудовите отношения, където многобройните субекти често имат разминаващи се интереси, а съдебните решения зависят от точната преценка на тези разминавания.

Какво точно казва разпоредбата

Разпоредбата на чл. 221 от ГПК регламентира правния статус на третото лице в гражданския процес. Текстът е ясен и структуриран в две основни части, които определят границите на процесуалната активност на това лице.

Съгласно ал. 1, третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези, които представляват разпореждане с предмета на спора. Това означава, че третото лице може да представя доказателства, да задава въпроси, да оспорва доказателства и да излага правни доводи, но не може да признае иска, да го оттегли или да сключи поравнение, освен ако не е упълномощено изрично за това.

Ал. 2 на чл. 221 ГПК решава въпроса с противоречията. Тя гласи, че в случай на противоречие между действията и обясненията на страната и на третото лице, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото. Тази норма не поставя автоматичен приоритет на едната или другата позиция, а задължава съда да извърши комплексна преценка, отчитаща цялостния контекст на спора.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на предоставените решения на ВКС показва, че нормата се прилага предимно в контекста на трудови и търговски спорове, където често се смесват интересите на работодателя, служителя и техните представители. Ето няколко конкретни извода от практиката:

1. Преценката е комплексна, а не механична. В Определение № 71 от 13.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3140/2019 г. се подчертава, че съдът трябва да прецени релевантните факти и доказателства, като съобрази доводите на страните. Въззивният съд е действал в съответствие с процесуалните си правомощия, като е преценил доказателствата във връзка с всички обстоятелства, без да се ограничава само до формалните изказвания на представителите. Липсата на мотиви не може да се приравнява с несъгласие с изводите на съда.

2. Процесуалните нарушения не винаги водят до отмяна. В Определение № 50929 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2022 г. се разглежда ситуация, в която въззивният съд е отстранил процесуално нарушение на първоинстанционния съд, свързано с липсата на изрично приемане на писмени доказателства. ВКС приема, че такова нарушение не би довело до очевидна неправилност, ако съдът е преценил доказателствата по същество. Това потвърждава принципа, че противоречията в действията на страните се преодоляват чрез съдържателна преценка, а не чрез формално отхвърляне на доказателства.

3. Фактическите въпроси не са основание за касация. В Определение № 207 от г. на ВКС по гр. д. № 3248/2021 г. се посочва, че оплакванията за неправилност на изводите от фактическа страна не могат да се приравнят с липса на мотиви. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните. Ако третото лице или страната не са обосновали своите твърдения със съдебна практика или конкретни норми, съдът няма задължение да ги приеме за установени.

4. Доказателствената тежест и видовете доказателства. В Определение № 1653 от 01.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4774/2024 г. се разглежда въпросът за начина на доказване на определени обстоятелства. ВКС подчертава, че за установяване на съдържанието на пощенска пратка са допустими всички доказателствени средства, включително свидетелски показания. Това означава, че дори ако страната и третото лице имат противоречиви обяснения, съдът може да се опре на други доказателства, ако те са по-убедителни в контекста на всички обстоятелства по делото.

Чести грешки

При прилагането на чл. 221, ал. 2 ГПК страните и техните представители често допускат следните грешки:

• Липса на изрично разграничение на позициите. Страната не декларира пред съда, че не подкрепя твърденията на третото лице или на своя представител, което оставя на съда да гадае коя е истинската ѝ воля.
• Формално оспорване на действията на третото лице. Страната оспорва действията на третото лице, без да представя контра-доказателства или алтернативна фактическа версия, което прави оспорването безпредметно.
• Смесване на фактическите и правните основания. В касационните жалби често се твърди, че съдът е нарушил чл. 221, ал. 2 ГПК, без да се посочи конкретно кое противоречие не е било преценено правилно и какви други обстоятелства са били игнорирани.
• Непредставяне на доказателства за разноски. Както се вижда от Определение № 50929 от 9.12.2022 г., липсата на доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение по банков път води до отказ за присъждане на разноски, дори ако страната е печеливша.
• Опит за касационно обжалване на фактически преценки. Много жалби се основават на несъгласие с преценката на доказателствата, а не на нарушение на закона, което води до отказ за допускане на касация, както е в Определение № 71 от 31.01.2020 г.

Как се води казусът

За страната, която иска да наложи своята позиция, е критично да действа активно и прозрачно. Първата стъпка е да изложи ясно и категорично своите твърдения в писмен вид, като изрично посочи кои твърдения на третото лице или на представителя не подкрепя. Втората стъпка е да ангажира доказателства, които подкрепят нейната версия на фактите, независимо от позицията на третото лице. Третата стъпка е да оспори правно несъстоятелните твърдения на третото лице, като се позове на конкретни норми и практика.

За страната, която се брани, стратегията е различна. Тя трябва да анализира дали твърденията на третото лице са в нейна полза или вреда. Ако са в полза, тя трябва да ги подкрепи с допълнителни доказателства. Ако са в вреда, тя трябва да се дистанцира от тях чрез изрично заявление пред съда, че не ги приема за свои. Важно е да се избегне пасивността, тъй като съдът може да тълкува мълчанието като съгласие с позицията на третото лице, особено ако тя е по-изгодна за спечелване на делото.

Процесуални аспекти

Тъй като чл. 221 ГПК е процесуална норма, споровете по нея обикновено възникват във връзка с обжалването на съдебни актове. Съгласно предоставените материали, производството се води по реда на чл. 288 от ГПК. Касационното обжалване се допуска само при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, като общото основание е въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В множество от разгледаните определения (напр. № 71 от 31.01.2020 г., № 207 от 18.03.2022 г., № 1653 от 3.04.2025 г.) ВКС отказва да допусне касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са фактически, а не правни, или не отговарят на изискванията за общо основание. Определенията за отказ за допускане на касация не подлежат на обжалване. Разноските за адвокатско възнаграждение се присъждат на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), но само при наличие на доказателства за реалното им заплащане.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 221 ГПК

• Решение № 226 от 14.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г — Частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства /допустими според процесуалния закон/ и щом няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват.
• Решение № 105 от 01.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 5/2012 г — Принципно правен интерес от искова защита е налице винаги, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно по разумната субективна преценка на носителя на застрашеното право.