Определяне на цената на иска при делба и други неименувани искове: Практика на Върховния касационен съд по чл. 69, ал. 2 ГПК

В съдебната практика често възникват спорове относно правилното определяне на държавната такса и размера на иска, когато законодателят не е предвидил изрична формула за конкретния вид претенция. Това е особено актуално при искове за делба на съсобствено имущество, за обезщетения за ползване или за други вещни права, които не попадат в изброените хипотези на чл. 69, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В такива случаи се прилага остатъчната разпоредба на чл. 69, ал. 2 ГПК, която задължава съда да определи първоначална цена на иска. Установената практика на Върховния касационен съд (ВКС), обхващаща над четиридесет решения, демонстрира стабилност при прилагането на тази норма, но също така очертава граници на съдебната преценка.

Какво точно казва разпоредбата

Разпоредбата на чл. 69 ГПК урежда начина за определяне на цената на иска, която е основата за дължимата държавна такса. Алинея 1 изброява седем конкретни хипотези, за които размерът е фиксиран по закон: за парични вземания е търсената сума; за искове за собственост и вещни права върху имот е данъчната оценка (или пазарната цена при липса на такава); за нарушено владение е една четвърт от размера по т. 2; за искове по договори е стойността на договора или размерите по т. 2; за наем е годишният наем; за периодични платежи е сборът от всички или за три години, в зависимост от срока.

Алинея 2 на чл. 69 ГПК съдържа общото правило: „По искове, които не са посочени в ал. 1, съдът определя първоначална цена на иска.“ Това означава, че когато искът не попада в нито една от изброените в първата алинея категории, съдът разполага с дискреционна власт да определи стойността, която ще служи като база за таксата. Тази власт не е произволна, а се упражнява съобразно естеството на спора и имуществения интерес на страните.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на предоставените решения на ВКС показва, че нормата се прилага предимно в контекста на делбени производства и спорове за съсобственост, където точното определяне на стойността е критично за разпределението на разноските и за валидността на самото решение.

В Решение № 89 от 12.07.2019 г. по гр. д. № 3607/2018 г. на ВКС (I г. о.) се разглежда казус, в който е извършена делба на недвижим имот с постройка. Съдът потвърждава разпределението на имота в дял на един от съделителите, като му поставя задължение да заплати уравнение на дяловете на останалите. В този контекст чл. 69, ал. 2 ГПК е приложен за определяне на цената на иска за делба, тъй като делбата не е изрично посочена в ал. 1. Решението подчертава, че постройките на допълващото застрояване (като лятна кухня, работилница, навес) са обусловени от основното застрояване и не са самостоятелни обекти, което влияе на пазарната оценка и съответно на цената на иска, определена от съда.

В Решение № 78 от 10.07.2019 г. по гр. д. № 1580/2018 г. на ВКС (I г. о.) се разглежда делба на имот, съдържащ художествени витражи и пана. Съдът приема, че при определяне на критериите за разпределение, включително и при формиране на цената на иска, трябва да се отчетат не само имуществените обстоятелства, но и личните. В конкретния случай е взето предвид, че имотът с художествените произведения трябва да остане в собственост на рода на художника. Това демонстрира, че при прилагане на чл. 69, ал. 2 ГПК съдът може да отчита специфични характеристики на вещта, които влияят на нейната стойност и на справедливостта на разпределението.

В Определение № 3102 от 17.06.2025 г. по гр. д. № 3282/2024 г. на ВКС (II г. о.) се разглежда спор за обезщетение за ползване на съсобствен търговски обект. Въпреки че основният акцент е върху допустимостта на касацията, нормата чл. 69, ал. 2 ГПК е посочена като приложима за определяне на цената на иска за обезщетение, което не е изрично уредено в ал. 1. Съдът потвърждава, че липсата на реална възможност за ползване, доказана чрез липса на покана за ползване, е предпоставка за обезщетение, чиято стойност се определя от съда.

В Определение № 393 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 2431/2013 г. на ВКС (I г. о.) се разглежда въпросът за ликвидацията на съсобствеността. Съдът приема, че когато имотите могат да се разпределят по реда на чл. 292 ГПК и всеки съделител да получи реален дял, публичната продан е неприложима. Прилагането на чл. 69, ал. 2 ГПК тук е свързано с определянето на цената на иска за делба, която трябва да отразява реалната стойност на имотите, за да се осигури справедливо разпределение и да се избегне ненужно натоварване на страните с такси, които не отговарят на имуществения интерес.

Чести грешки

При прилагането на чл. 69, ал. 2 ГПК страните и дори съдилищата долустоящи инстанции допускат няколко типични грешки:

• Необосновано определяне на цената: Съдът не мотивира защо е избрал конкретна сума за цена на иска, когато става въпрос за неименуван иск. Липсата на мотивиране е основание за отмяна на решението.
• Смесване на данъчна и пазарна оценка: При имоти, за които няма данъчна оценка, съдът трябва да определи пазарната цена. Често се случва да се използва данъчната оценка, която е значително по-ниска, като цена на иска, което води до занижена държавна такса и потенциално до некоректно разпределение на разноските.
• Пренебрегване на спецификата на вещта: Както се вижда от практиката по делба на имоти с художествени елементи или допълващо застрояване, игнорирането на специфичните характеристики на имота води до неправилно определяне на стойността.
• Грешно прилагане на формулите от ал. 1: Страните често се опитват да приложат формула от ал. 1 (напр. за парично вземане) към иск, който не попада в тази хипотеза, вместо да поискат съдът да определи цена по ал. 2.

Как се води казусът

За страната, която предявява иск, попадащ в хипотезата на чл. 69, ал. 2 ГПК (напр. иск за делба), е от съществено значение да представи предварителна оценка на стойността на имуществото. Трябва да се приложат доказателства за пазарната цена, ако липсва данъчна оценка. В исковата молба следва да се посочи, че искът не е изрично уреден в ал. 1, и да се поиска съдът да определи първоначална цена на иска, като се приложи обосновка за очакваната стойност.

За страната, която се брани, е важно да оспори неправилно определената от съда цена, ако тя не отговаря на реалната стойност на спора. Ако съдът е определил цена, която е значително по-висока или по-ниска от пазарната, това може да се атакува като нарушение на процесуалните правила, влияещо върху правата на страните относно разноските. Особено внимание трябва да се обърне на критериите за разпределение при делба, тъй като те влияят на крайното имуществено положение на страните.

Процесуални аспекти

Нормата е процесуална и се прилага в рамките на гражданското производство. Актовете, с които съдът определя цената на иска, обикновено са определения, постановени при откриване на производството или при разглеждане на възражения срещу нея. Тези определения подлежат на обжалване заедно с крайното решение, ако не са окончателни по смисъла на ГПК.

Сроковете за обжалване на решенията по делба и свързаните с тях определения следват общите правила за касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Таксите за производство се дължат в размер, определен от Закона за държавните такси, базиран на цената на иска, определена по чл. 69 ГПК. В случаите, разгледани в практиката, разноските за касационно производство (напр. 388.53 лв., 373.53 лв., 1700 лв., 1500 лв.) се разпределят в зависимост от изхода на делото и от правилно определената цена на иска, която е била база за дължимите такси в по-долните инстанции.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 69 ГПК

• Решение № 158 от 02.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 668/2009 г — Обжалвано е въззивното решение на Софийски градски съд, IV-Г състав, постановено под № 35 на 13.05.2008 г.
• Решение № 167 от г. на ВКС по гр. д. № 4803/2023 г — В., е допуснато касационно обжалване на решение № 3471/28.06.2023 г.