Разпоредба чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ: Устойчива практика на ВКС по спорове за земеделска собственост
В практиката на българските съдилища често възникват спорове относно правната съдба на земеделски имоти, разпределени по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ). Един от най-честите казуси засяга тълкуването на чл. 10, ал. 13 от този закон. Тази норма е ключова за определянето на момента, в който възниква или се прекратява правото на собственост, както и за преценката дали определени административни актове или промени в законодателството влияят върху вече установени права. Практиката на Върховния касационен съд (ВКС) показва, че правилното прилагане на тази разпоредба изисква стриктно разграничение между материалноправните основания за придобиване на собственост и процесуалните условия за допускане на касационно обжалване.
Какво точно казва разпоредбата
В предоставения материал буквалният текст на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ не е цитиран в пълния му вид, но от контекста на цитираните съдебни актове се вижда, че нормата е свързана с режима на собствеността върху земеделски земи, придобити по реда на ЗСПЗЗ. В решенията се посочва връзка с други норми, като чл. 14, ал. 3 и 4 от ЗСПЗЗ, както и с чл. 79 от Закона за собствеността (ЗС). Съдебната практика третира чл. 10, ал. 13 като норма, която регулира последиците от административни действия или промени в правната уредба върху правата на собственост, възстановени по реда на земеделската реституция. Тя често се обсъжда в контекста на придобивна давност и на момента, в който правото на собственост се счита за установено или прекратено.
Как съдилищата прилагат нормата
Върховният касационен съд е формирал устойчива практика по въпроси, свързани с чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ, чрез множество определения по чл. 288 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ето основните изводи, извлечени от предоставените актове:
1. Необходимост от съществена и очевидна неправилност
В Определение № 133 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 99/2019 г. на ВКС, I г. о., се подчертава, че за да е налице предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, неправилността на въззивния акт трябва да е „очевидна“. Това означава, че тя трябва да е съществена до степен, която може да бъде констатирана при самия прочит на акта, без необходимост от анализ на доказателства. В случая, свързан с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, съдът намира, че липсва такава очевидна неправилност, тъй като въззивното решение не е постановено в явно нарушение на закона или извън него.
2. Невъзможност за въвеждане на нови правни въпроси в касационната жалба
В Определение № 257 от 20.04.2012 г. по гр. д. № 161/2012 г. на ВКС, II г. о., се приема, че въпроси, които не са били предмет на обсъждане от предходните инстанции, не могат да служат като предпоставка за допускане на касационно обжалване. В конкретния казус доводите за приложението на чл. 18з, ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗСПЗЗ (ППЗСПЗЗ), свързани с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, са били формулирани едва в касационната жалба. Тъй като те не са били заявени в първата инстанция или във въззивната жалба, съдът отхвърля искането за допускане, поради липса на противоречива практика или неяснота в правната уредба, която да налага тълкуване от ВКС.
3. Разграничение между материалноправни спорове и процесуални определения
В Определение № 11 от 5.01.2012 г. по гр. д. № 681/2011 г. на ВКС, II г. о., се изяснява, че определенията по чл. 288 ГПК не създават задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като те не разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо. Те извършват само селекция на жалби. В случая, засягащ чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, съдът приема, че представените определения не могат да обосноват наличие на противоречива практика, тъй като не са обвързващи за тълкуването на материалноправната норма за собствеността.
4. Приложението на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ и придобивната давност
В Определение № 42 от 18.01.2017 г. по гр. д. № 2880/2016 г. на ВКС, I г. о., се разглежда връзката между чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и режима на придобивната давност. Съдът приема, че ако предпоставките за оригинерно придобиване на собственост (по чл. 79, ал. 2 ЗС) са осъществени след влизането в сила на чл. 5, ал. 2 от Закона за вписванията, собствеността и неговите ограничения (ЗВСОНИ), то придобивната давност за ответника не е текла в периода, в който правата на касаторите по земеделска реституция са били възстановени. Решението е съобразено с принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си, което е пряко свързано с тълкуването на реституционните норми, включително чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ.
5. Липса на аргументация за противоречива практика
В Определение № 256 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 1809/2016 г. на ВКС, II г. о., се потвърждава, че бланкетното позоваване на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ без конкретна аргументация защо съществува противоречие в практиката, не е достатъчно за допускане на касация. Съдът изисква посочване на конкретни противоречия между съдебни актове, които да налагат уеднаквяване.
6. Връзка с административни актове и нотариални актове
В Определение № 560 от 12.11.2013 г. по гр. д. № 4465/2013 г. на ВКС, I г. о., се разглежда иск за собственост, свързан с имоти по ЗСПЗЗ. Съдът анализира дали административните актове на поземлените комисии и последващите нотариални актове са в съответствие с чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Приема се, че ако въззивният съд е правилно приложил нормата за прекратяване или запазване на правата, липсва основание за касационен контрол.
Чести грешки
Страните в споровете по чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ често допускат следните процесуални и материалноправни грешки:
1. Формулиране на нови доводи едва в касационната жалба: Както се вижда от Определение № 257 от 20.04.2012 г., въвеждането на правни въпроси, които не са били обсъждани в първата и втората инстанция, води до отказ за допускане на касация.
2. Бланкетно позоваване на „противоречива практика“: Липсата на конкретни цитати от съдебни актове, които да демонстрират реално противоречие в тълкуването на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, е честа причина за отхвърляне на искането за допускане (вж. Определение № 11 от 5.01.2012 г.).
3. Смесване на определения по чл. 288 ГПК с задължителна практика: Страните често погрешно твърдят, че определенията по чл. 288 ГПК създават задължителна практика, която да обосновава наличие на противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
4. Неправилна преценка на „очевидната неправилност“: Опитите да се атакува въззивно решение, което не съдържа видимо тежко нарушение на закона (като прилагане на отменена норма или логически абсурд), но изисква преценка на доказателства, са осъждани на неуспех (вж. Определение № 133 от 22.03.2019 г.).
5. Игнориране на ролята на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ: В спорове за придобивна давност, свързани с реституция, често се пропуска анализът на влиянието на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ върху тичането на давността, което е пряко свързано с тълкуването на реституционните норми (вж. Определение № 42 от 18.01.2017 г.).
Как се води казусът
За страната, която претендира права по чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ:
1. В първа инстанция: Твърденията за правната основа на собствеността, включително тълкуването на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, трябва да бъдат изложени изрично в исковата молба или в отговора на исковата молба.
2. Въззивна инстанция: В жалбата срещу първоинстанционното решение трябва да се оспорят конкретните мотиви на съда, свързани с приложението на нормата. Не е достатъчно общо позоваване на неправилност.
3. Касационна инстанция: В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК трябва да се посочи конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ако се твърди противоречива практика, трябва да се представят два или повече съдебни акта, които тълкуват чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ по различен начин. Ако се твърди очевидна неправилност, трябва да се посочи конкретно нарушение, което се вижда от самия текст на решението.
За страната, която се защитава:
1. Възражения в първа инстанция: Трябва да се въведат всички доводи за прекъсване или изтичане на придобивна давност, както и доводи за валидност на административните актове, издадени по реда на ЗСПЗЗ.
2. Въззивна инстанция: Да се оспорят доводите на ищеца за приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, като се посочи, че въззивният съд е правилно приложил нормата.
3. Касационна инстанция: Да се твърди липса на предпоставки за допускане, като се подчертае, че въпросите не са били обсъждани по същество в предходните инстанции или че липсва противоречие в практиката.
Процесуални аспекти
Нормата чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ е материалноправна, но споровете по нея се водят по реда на ГПК. Актовете, които се обжалват, са въззивните решения на районните или окръжните съдилища. Срокът за касационно обжалване е един месец от връчването на въззивното решение. Таксата за касационна жалба се дължи съгласно Тарифата за съдебните такси. Важно е да се отбележи, че определенията по чл. 288 ГПК за недопускане на касация са окончателни и не подлежат на обжалване, както е посочено в цитираните актове (напр. Определение № 133 от 22.03.2019 г.).
Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu
Практика на ВКС и ВАС по чл. 10 ЗС
- Решение № 357 от г. на ВКС по гр. д. № 955/2008 г — В случаите, когато ответникът не разполага със самостоятелни права върху имота, то
- Решение № 476 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 499/2008 г — Законодателят не е предвидил изискване за законност на строителството.