Как се прилагат доказателствата, отхвърлени поради процесуални нарушения, във въззивното производство?

В практиката на българските съдилища често възниква спорът дали страните могат да представят пред въззивния съд доказателства, които първоинстанционният съд е отказал да допусне. Този проблем е особено остър, когато отказът на първата инстанция не е мотивиран с липса на относимост или недопустимост по материалноправен аспект, а е продиктуван от формални, процесуални грешки. Разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) представлява изключение от общото правило за забрана на нови доказателства във въззивната фаза. Тя позволява „спасяването“ на доказателствени средства, които са били неправомерно блокирани в началния етап на производството. Практиката на Върховния касационен съд (ВКС), обобщена в над осемдесет решения, демонстрира строгия подход към тълкуването на тази норма, като я разграничава ясно от възможностите за представяне на нови обстоятелства по чл. 266, ал. 2 ГПК.

Какво точно казва разпоредбата

За да се разбере приложимото право, е необходимо буквално тълкуване на текста на чл. 266 ГПК, който регулира границите на доказателствената дейност във въззивното производство. Нормата е структурирана в три алинеи, всяка от които има различен правен смисъл.

Първата алинея поставя основното правило: „Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство.“ Това е принципът на преюдициалност и процесуална дисциплина, който забранява „стратегическото“ задържане на доказателства за втората инстанция.

Втората алинея предвижда две изключения от забраната, които обаче са строго ограничени по време и съдържание. До приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата или в срока за отговор. Също така, те могат да твърдят нововъзникнали след подаването на жалбата обстоятелства. Ключовият момент тук е, че тези изключения се отнасят до обективна невъзможност или нови факти, а не до процесуални грешки на съда.

Третата алинея, която е предмет на настоящия анализ, гласи: „Във въззивното производство може да се иска събиране на доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.“ Тази разпоредба не позволява представяне на напълно нови доказателства, които страната е пропуснала да поиска. Тя има за цел корекция на конкретна процесуална грешка на първоинстанционния съд, изразяваща се в неправомерен отказ да се допусне вече заявено доказателство.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на решенията на ВКС показва, че чл. 266, ал. 3 ГПК се прилага само когато е налице връзка между отхвърленото доказателство и процесуалното нарушение. Съдът не разглежда тази норма като универсален механизъм за „преиграване“ на делото, а като инструмент за отстраняване на конкретни пороци в първата инстанция.

В Определение № 163 от 25.01.2024 г. по т. д. № 6/2023 г. на ВКС (Търговска колегия), съставът разглежда касационна жалба, в която се оспорва решението на въззивния съд. Въпреки че основният фокус е върху допустимостта на касацията, контекстът на спора включва въпроси за преценката на доказателствата. ВКС подчертава, че ако въззивният съд е допуснал грешка в прилагането на процесуалните норми, това може да доведе до отмяна на решението, но само ако грешката е съществена. В случая, касаторът оспорва основателността на исковите претенции, включително лихвите, но ВКС не допуска касация, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК, което косвено потвърждава, че въззивният съд е правилно приложил ограниченията на чл. 266 ГПК, когато не е допуснал нови доказателства, които не са били предмет на процесуално нарушение в първата инстанция.

В Определение № 172 от 21.12.2020 г. по т. д. № 991/2021 г. на ВКС (Търговска колегия), докладчик председателят Емилия Василева, се разглежда спор за доставка на стока и неустойка. ВКС допуска касационно обжалване, като поставя въпроса за преценката на първичните счетоводни документи. Това решение илюстрира, че когато въззивният съд се опира на доказателства, чието допускане в първата инстанция е било оспорено, или когато липсват такива, възниква въпрос за правилното прилагане на чл. 266 ГПК. Допускането на касацията е обусловено от необходимостта да се изясни дали въззивният съд е имал право да разгледа тези документи, ако те не са били правилно заявени или допуснати в първата инстанция.

В Определение № 137 от 6.04.2021 г. по гр. д. № 356/2021 г. на ВКС (Гражданска колегия), докладчик председателят Маргарита Соколова, се разглежда спор за придобивна давност на идеална част от имот. ВКС отхвърля касационната жалба, като посочва, че въззивният съд е правилно преценил доказателствата за владение. Съдът подчертава, че не е налице процесуално нарушение от страна на първата инстанция, което да оправдава представянето на нови доказателства във въззивната фаза по чл. 266, ал. 3 ГПК. Тъй като страната е имала възможност да представи доказателствата за владение в първата инстанция, но не го е сторила, въззивният съд е бил длъжен да ги отхвърли.

В Определение № 34 от 27.01.2021 г. по т. д. № 57/2020 г. на ВКС (Търговска колегия), докладчик съдията Анна Баева, ВКС разглежда жалба срещу решение на Варненския апелативен съд. Съдът анализира понятието за „очевидна неправилност“ и посочва, че тя не е налице, когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, но не и когато има неточно тълкуване на закона. В контекста на чл. 266, ал. 3 ГПК, това означава, че ако въззивният съд е допуснал доказателства, които не са били отхвърлени поради процесуално нарушение в първата инстанция, а просто поради липса на основание за допускане, това не е „очевидна“ грешка, която автоматично води до отмяна, а въпрос за правилно прилагане на процесуалните норми.

Чести грешки

При прилагането на чл. 266, ал. 3 ГПК страните често допускат следните грешки:

• Смесване с чл. 266, ал. 2 ГПК: Страните често твърдят, че не са могли да представят доказателство в първата инстанция, без да докажат обективна невъзможност. Чл. 266, ал. 3 ГПК не важи за доказателства, които просто не са били поискани, а само за такива, които са били поискани, но неправомерно отхвърлени.
• Липса на връзка с процесуално нарушение: Много жалбоподатели не посочват конкретно кое процесуално нарушение на първоинстанционния съд е довело до недопускането на доказателството. Без такова нарушение, въззивният съд няма основание да го събере.
• Опит за представяне на нови обстоятелства: Използването на чл. 266, ал. 3 ГПК за легитимиране на твърдения за нови факти, които не са били предмет на доказателствена дейност в първата инстанция, е недопустимо.
• Игнориране на сроковете: Искането за събиране на доказателствата по чл. 266, ал. 3 ГПК трябва да бъде заявено в жалбата или в отговора на нея, в зависимост от процесуалното положение на страната.

Как се води казусът

За страната, която иска събиране на доказателства по чл. 266, ал. 3 ГПК, стратегията трябва да бъде следната:

1. Идентифициране на нарушението: В жалбата трябва изрично да се посочи кое определение на първоинстанционния съд е отказало допускането на доказателството и защо този отказ е незаконосъобразен (напр. поради неправилно тълкуване на чл. 157 ГПК или други процесуални норми).
2. Връзка с доказателството: Трябва да се докаже, че именно това доказателство е било обект на отказа.
3. Заявяване в жалбата: Искането за събиране трябва да бъде формулирано ясно в исковата част на жалбата, като се позове изрично на чл. 266, ал. 3 ГПК.

За страната, която се брани, защитата включва:

1. Оспорване на връзката: Да се докаже, че отказът на първата инстанция е бил законосъобразен, т.е. не е имало процесуално нарушение.
2. Липса на заявяване: Да се посочи, че доказателството не е било заявено в първата инстанция, а сега се опитва да се въведе като „ново“, което е недопустимо по чл. 266, ал. 1 ГПК.
3. Процесуална дисциплина: Да се подчертае, че чл. 266, ал. 3 ГПК не е „вратичка“ за заобикаляне на преклузивните срокове.

Процесуални аспекти

Нормата е процесуална и се прилага в рамките на въззивното производство. Актовете, които се обжалват, са решенията на въззивните съдилища, постановени при нарушение на чл. 266 ГПК. Сроковете за обжалване са тези, предвидени в ГПК за въззивни жалби (обикновено 15 дни от съобщението). Таксите за касационно обжалване, ако се стигне до ВКС, се определят по Тарифата за държавните такси, както е видно от Определение № 172 от 21.12.2020 г., където се указва на касатора да внесе държавна такса в размер на 132,10 лв. ВКС разглежда тези въпроси предимно по реда на чл. 288 ГПК, като проверява дали въззивният съд е допуснал грешка в прилагането на чл. 266, ал. 3 ГПК, която е довела до неправилно решаване на делото.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 266 ГПК

• Решение № 168 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 580/2012 г — Гражданските дела, образувани по искови молби, подадени след 29.02.2008 г., т.е.
• Решение № 417 от 16.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 788/2009 г — Когато такова задължение е предвидено в КТД, доказването на изпълнението му е чрез установяване на факта, че решението на синдикалното ръководство е било обективирано в писмен документ, който е достигнал до работодателя.