Обсебване чрез бездействие: кога неизпълнението на договор за лизинг или наем става престъпление по чл. 206 НК?

Престъплението по чл. 206 от Наказателния кодекс (НК), известно като обсебване, е сред най-честите имуществени престъпления, разглеждани пред българските съдилища. Практическият спор, който възниква предимно в търговските и гражданско-правните отношения, е следният: кога обикновеното неизпълнение на договорно задължение за връщане на вещ преминава в наказателно деяние? Много често обвинението се формулира срещу лица, които са получили движима вещ за ползване чрез договор за лизинг, наем или комодат, и не са я върнали в уговорения срок. Защитата обикновено твърди, че липсва престъпно деяние, тъй като не е извършено активно действие за присвояване, а само пасивно неизпълнение на задължение. Устойчивата практика на Върховния касационен съд (ВКС) с над 115 решения по тази норма изяснява, че обсебването може да се извърши и чрез бездействие, но само при строги условия, свързани с изтичането на правното основание за владение и наличието на пряк умисъл.

Какво точно казва разпоредбата

Чл. 206, ал. 1 от НК дефинира основния състав на обсебването. Съгласно буквалния текст, наказателната отговорност настъпва за който противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или пази. Наказанието е лишаване от свобода от една до шест години. Ключов елемент тук е, че вещта трябва да е в легалното владение или пазене на дееца преди момента на присвояването. Ако лицето е отнело вещта от самото начало, деянието е кражба, а не обсебване.

Алинея 2 разширява обхвата на понятието „обсебване“. То е налице и когато част от вещта принадлежи на дееца, както и когато вещта е собственост на дееца, но е обременена със залог, и той се разпореди с нея неправомерно, без да запази правата на заложния кредитор. Също така, обсебване е и заложирането на чужда вещ, ако това затруднява удовлетворяването на кредитора.

Алинея 3 предвижда квалифицирани състави. Ако обсебването е в големи размери или представлява опасен рецидив, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години, с допълнителни наказания лишаване от права и възможност за конфискация. Алинея 4 регламентира особено тежките случаи – особено големи размери, с наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, задължително лишаване от права и конфискация.

Алинея 5 въвежда привилегирован състав за маловажни случаи, където наказанието е лишаване от свобода до една година, пробация или глоба. Алинея 6 пък предвижда намалени наказания, ако присвоеното имущество бъде внесено или заместено до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд. Тези намаления са значителни и служат като стимул за възстановяване на вредите.

Как съдилищата прилагат нормата

Анализът на решенията на ВКС показва няколко устойчиви правни позиции, които определят границите между гражданска отговорност и наказателна отговорност.

Първият и най-важен извод е, че обсебването може да се извърши чрез бездействие. В Решение № 193 от г. на ВКС по н. д. № 764/2022 г., II н. о., съдът категорично отхвърли защитното твърдение, че престъплението по чл. 206, ал. 1 НК не може да се извърши чрез бездействие. ВКС посочи, че актът на разпореждане може да се свежда както до активно поведение, така и до въздържане от дължимо действие. Обсебване чрез бездействие е налице, когато деецът, владеещ вещта на правно основание, не изпълнява задължението си за връщане, а това бездействие е израз на намерение за задържане на имуществото като свое. В конкретния случай подсъдимият е продължил да не плаща лизингови вноски и да не връща техниката, въпреки получаването на нотариални покани, което е било тълкувано като присвоително намерение.

Вторият извод се отнася до необходимостта от изтичане на срока за правомерно владение. В Решение № 53 от г. на ВКС по н. д. № 702/2025 г., I н. о., съдът отмени осъдителна присъда, защото инкриминираната дата е била преди изтичането на договорния срок за връщане на лизинговата вещ. ВКС подчерта, че за да е осъществен съставът, трябва да е установено противозаконно разпореждане. Ако към датата на обвинението деецът все още е имал право да държи вещта (дори и да е бил в просрочие, но срокът за доброволно връщане не е изтекъл), поведението му е правомерно и липсва обективна страна на престъплението. Хронологията на събитията и точното изчисляване на сроковете са критични.

Третият извод касае субективната страна – прякия умисъл. В Решение № 35 от г. на ВКС по н. д. № 663/2008 г., III н. о., се акцентира върху необходимостта от доказване на съзнателно обмислена и волево мотивирана дейност, индицираща пряк умисъл. Самият факт на неизплащане не е достатъчен, ако не се докаже, че деецът е искал да се отнесе към чуждата вещ като своя собствена. В това решение ВКС коригира и наказанието, като прилага по-благоприятния закон във времето, заменяйки пробация с глоба, което показва вниманието към индивидуализацията на санкцията.

Четвъртият извод е свързан с разграничението между обсебване и измама. В Решение № 410 от 20.05.2021 г. на ВКС по н. д. № 1251/2013 г., III н. о., съдът анализира ситуация, при която подсъдимият е продал чужд автомобил. ВКС отмени оправдателна присъда по чл. 206 НК, като посочи, че липсата на измама (липса на въвеждане в заблуждение на купувача) не изключва обсебването. Дори купувачът да е знаел, че продавачът не е собственик, действията на дееца, който се разпорежда с чужда вещ, която владее, могат да съставляват обсебване. Това подчертава, че обсебването е престъпление срещу собствеността, а не срещу доверието на контрагента.

Чести грешки

При воденето на дела по чл. 206 НК често се допускат процесуални и материалноправни грешки, които водят до отмяна на съдебните актове.

Първата и най-честа грешка е формулирането на обвинението за дата, преди да е изтекъл договорният срок за връщане на вещта. Както стана ясно от цитираното решение от 2026 г., ако срокът за доброволно връщане не е изтекъл, владението е правомерно и няма противозаконност.

Втората грешка е смесването на гражданско неизпълнение с престъпно деяние. Обвинителните актове често се базира само на факта на неплащане или невръщане, без да се доказват конкретни действия или бездействия, които да индикират промяна в отношението на дееца към вещта – от „чужда“ в „моя“. Липсата на доказателства за присвоително намерение (напр. разпореждане с вещта, укриване, отказ за връщане след покана) води до оправдателни присъди.

Трета грешка е пренебрегването на възможността за прилагане на чл. 2, ал. 2 НК. При промени в наказателната политика (напр. въвеждане на пробация или отмяна на поправителен труд), съдът е длъжен да приложи по-благоприятния закон. В Решение № 35 от 5.02.2009 г. ВКС коригира санкция, защото първоинстанционният съд не е съобразил промяната в закона.

Четвъртата грешка е неправилното квалифициране на обекта на престъплението. Обсебването може да засяга само движими вещи. В Решение № 191 от 3.07.2009 г. се уточнява, че предмет на обсебване могат да бъдат само движими вещи, като на общо основание и заместимите вещи. Опитите за квалифициране на права или нематериални блага като обект на обсебване са неоснователни.

Как се води казусът

За страната, която е пострадалият (собственикът на вещта), стратегията трябва да е насочена към доказване на два ключови момента. Първо, трябва да се представят документи, доказващи точния момент на прекратяване на правното основание за владение (изтичане на срока по договора, прекратяване на договора, получаване на покана за връщане). Второ, трябва да се съберат доказателства за активни действия на дееца, които показват, че той се държи като собственик – напр. продажба на вещта, отдаване под наем на трети лица, укриване или отказ за контакт. Без тези доказателства обвинението е слабо.

За защитата на подсъдимия, основният фокус трябва да бъде върху обективната страна на състава. Първата линия на защита е доказването, че към инкриминираната дата срокът за връщане не е изтекъл или че договорът е бил в сила. Втората линия е да се демонстрира липса на пряк умисъл – напр. подсъдимият е поддържал контакт с кредитора, е правил частични плащания, е предлагал алтернативи за връщане на вещта или е бил в затруднено финансово положение, но не е проявил воля за трайно задържане. Важно е да се твърди, че спорът е гражданско-правен, а не наказателен.

Процесуално, делата по чл. 206 НК се разглеждат по общия ред на НПК. Касационното производство пред ВКС е възможно при наличие на основания по чл. 348 НПК. Често се използват и извънредни средства за обжалване, като искане за възобновяване или молба за помилване, но те изискват специфични основания. Таксите за касационно обжалване се определят от Тарифата за съдебните такси, но конкретните размери не са посочени в предоставения материал, затова се препоръчва консултация с актуалната тарифа.

Тази страница се поддържа от невронната мрежа за данни на кантората. Тя е само информативна и не е правен съвет. За конкретен казус се консултирайте с адвокат.
Контакти на кантората: телефон +359 888 30 82 82, имейл law@rashkov.eu

Практика на ВКС и ВАС по чл. 206 НК

• Решение № 336 от 04.02.2026 г. на ВКС по н. д. № 1692/2011 г — Производството по делото е образувано по касационна жалба и допълнение към нея от защитника на подсъдимия Ф.
• Решение № 202 от г. на ВКС по н. д. № 1195/2011 г — Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия Й.